Богове, какво щеше да прави тя?
– Не мога да я убия – каза Лушън, гордо вирнал брадичка. Но гласът му беше измъчен.
– Така си и мислех. Трудно ми е да повярвам, че гърците някога са разчитали на теб за защита. – Напрегнато мълчание. – Сега ме чуй! Ти ще отслабваш с всеки изминал ден, в който не получа ключа.
– Какво? – ахна Аня.
– В началото мислех, че любовта на воина към приятелите му ще го подтикне да действа. Вече знам. През цялото време си била ти, Аня. Ти си се нуждаела от подтикване.
Аня затърси подходящ отговор. Обземаше я ужас.
– Кронос...
– Видях каква си с него. Той не е просто играчка, както се преструваше ти, а някой, който е важен. И сега ще трябва да избереш какво е по-важно – той или ключът. – Кронос се разсмя, сякаш победата вече беше негова. – Чуваш ли как часовникът тиктака? Аз го чувам.
И остана само тишината.
Кронос си беше заминал, тя го знаеше, защото лекото жужуне на сила, което винаги го съпътстваше, беше изчезнало. Дишането ù стана накъсано и тя едва успяваше да вкара въздух в дробовете си. Да изгуби Лушън? Не!
– Нито дума! – изръмжа Лушън. Отказваше да я погледне. – Намирането на тези артефакти сега е по-важно от всякога. Те са източник на сила и можем да ги използваме. Ще съберем провизии, както планирахме и излизаме навън.
– Но...
Той закрачи навън, оставяйки я сама в кабинета.
О, богове! Какво щеше да прави тя, по дяволите?
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Какво щеше да прави той, по дяволите?
Той обичаше Аня. Лушън вече го признаваше. Знаеше го дълбоко в душата си и повече не можеше да го отрича. Обичаше я. Не беше способен да я убие, не можеше да понася мисълта тя да е обвързана с Кронос и кралят на боговете да е в състояние да я открива на всяка крачка. Нито можеше да понесе мисълта тя да е слаба и без сили. Не и когато беше станала по-важна за него от собствения му живот.
Тя се наслаждаваше да краде, често лъжеше, можеше да убие без угризения, за главата ù беше обявена награда, не можеше да прави любов, но той все пак я ценеше повече, отколкото някога беше ценил Марая. Не беше мислил, че такова нещо е възможно. Но Аня беше неговата друга половина, по-добрата половина. Тя го караше да се чувства цял, завършен, повече като мъж, отколкото като демон. Привлекателен мъж.
Тя му даваше нещо, за което си заслужаваше да живее, изтриваше болката му, миналото му и – когато го целуваше – несигурността му. Чудесното ù чувство за хумор го радваше. Действията ù го интригуваха. Изпитваше повече удоволствие от това да е до нея, отколкото му беше доставяло да спи с друга жена.
Сега знаеше само един начин да я спаси. Да намери артефакт възможно най-бързо и да се моли Кронос да го иска повече, отколкото искаше ключа. С радост би заменил артефакта за живота на Аня. А кутията на Пандора да върви по дяволите.
Вече нямаше начин Лушън да позволи на Аня да даде този ключ, той го знаеше. Тя щеше да изгуби силите си, спомените си и свободата си, която толкова ценеше. Живота си? Без способността да се пренася, тя щеше да бъде уязвима за всякакви нападения. Щеше да е безпомощна. В капан. Ако някой мъж решеше да я обвърже, като проникне в нея, тя нямаше да може да изчезне или да се бие за свободата си.
Лушън изрева и заби юмрук в стената на стаята, в която беше спал предишната нощ. Стая, която беше делил с Аня. Красивата, блестяща, пламенна Аня. Стената се напука и от разкъсаната кожа на ръката му потече кръв.
Аня беше единствената жена, която беше видяла през белезите му мъжа в него. В нейно присъствие той се чувстваше така, сякаш можеше да покори целия свят и не искаше да загуби това усещане. Най-великото преживяване в живота му беше да я държи в ръцете си. Нищо друго не можеше да се сравни с това. Нямаше нищо, което дори да наподобяваше това преживяване.
Лушън прокара пулсираща ръка по лицето си. Пулсираща? Да. Не беше заздравяла мигновено, а беше останала наранена. Кокалчетата му вече се оцветяваха в тъмносиньо и пурпурно.
Ти ще отслабваш – беше предупредил Кронос.
Лушън се засмя мрачно. Независимо какво щеше да направи, какъв път щеше да избере, той щеше да отслабва.
– Ще го намерим – каза Аня тихо.
Той се извъртя. Тя се бе облегнала на рамката на вратата като видение в бяло. Дебело бяло кожено палто, тесни бели панталони. Бели ботуши с обърната козина, които обгръщаха прекрасните ù крака. Светлата коса се стелеше по раменете и надолу по гърдите ù. Сърцето му прескочи един удар.