– Това е забавно – каза Аня.
Сякаш мъркаше право в ухото му и кръвта му най-после се сгорещи, стопявайки леда.
Уилям запали своето АТV и потегли. Лушън и Аня го последваха.
– Може би сега е моментът да ви кажа, че група мъже навлезе в полярния кръг преди около... о, три дни – каза Уилям в слушалките. – Съмнявам се да търсят мен.
Лушън нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере, че воинът се хили доволно.
– Откъде знаеш?
– Бяха хора. Не се забърквам с човешки жени.
– Може ли да са Ловци? – попита Аня. През маската Лушън виждаше, че очите ù бляскаха любопитно.
– Най-вероятно – каза Лушън. Как бяха разбрали, че трябва да дойдат тук, обаче? Преди да срещнат смъртта си в храма, Ловците се бяха оплаквали от липсата им на успех.
Вероятно Кронос някак ги подхранваше с информацията, която воините научаваха, мислеше Лушън. Очите му се присвиха от гняв. В това имаше логика и не вещаеше нищо хубаво за воините.
– Къде са те сега? – попита той.
– Може би са мъртви. – Сви рамене Уилям. – Може би на планината.
– Мислех, че наблюдаваш това място за ревниви съпрузи – каза Аня. – Трябва да знаеш.
– Може би са повредили камерите ми.
Може би, може би, може би.
Аня се наведе, Лушън се пресегна към нея, но тя запази равновесие, сграбчи шепа лед и го хвърли по Уилям, улучвайки го в гърба.
– Отношението ти е скапано. Това едва ли е начинът да си върнеш книгата.
Уилям продължаваше напред, без да отвръща, сякаш смяташе, че заслужава наказанието. От веригите и гумите на превозното му средство хвърчаха сняг и лед и видимостта им беше лоша. Стойката му беше скована, хищническа, сякаш очакваше да бъде нападнат всеки миг.
Нещо в тази ситуация беше ужасно сбъркано. Лушън само можеше да предполага какво. За съжаление нито едно от предположенията му не беше оптимистично.
* * *
Времето минаваше бавно, като се имаше предвид усещането за неотложност, което пулсираше в нея. Неотложност и болка. Задникът на Аня я болеше адски. Тежката чанта, закрепена на машината ù наистина я удряше, както беше предполагала. Богове, тя мразеше това. Мразеше да не знае кое е най-доброто, което можеше да направи, мразеше да не е в състояние да види цялата картина. Знаеше само, че Лушън е най-доброто нещо, което някога ù се беше случвало, че Уилям очевидно крие нещо и че тя е нещастна.
И ако... когато Лушън започнеше да отслабва („Заради мен“ – помисли тя виновно), нямаше да е в състояние да се бие с Хидра, дори да я намереха и щяха да се озоват в още по-голяма опасност. Толкова много ако. Но Аня не можеше да понесе мисълта Лушън да пострада. Той я обичаше. Беше го признал без срам, без колебание и наистина я обичаше. Нежност и радост бяха изпълнили признанието му и бяха стоплили душата и тялото ù. Той я обичаше такава, каквато е, а не каквато искаше да бъде.
Трябваше да открият Хидра, просто се налагаше. Някога мислеше да използва артефактите, за да се пазари за собствения си живот. Сега знаеше, че не би могла да причини това на Лушън. Вместо това щеше да ги използва, за да се пазари за неговия живот.
Кронос щеше да продължава да я гони, разбира се, защото никога нямаше да спре да желае ключа. Освен ако тя не го убиеше, което не беше лоша идея. Можеше да опита, помисли тя и сви устни. Все пак кой би могъл да се справи по-добре с убийството на краля на боговете от Анархия?
Лушън щеше да се ядоса, ако знаеше какво мисли тя. Нямаше да иска тя да се излага на опасност, независимо че го правеше за него. За тях. Но тя би предпочела да се сблъска с гнева му, отколкото да гледа как умира бавно и болезнено.
„Това започва да изглежда като любов.“
Тя изключи мисълта, преди да може да се задълбочи. Ако признаеше, че го обича, нямаше да може да устои да прави любов с него. Вече беше склонна да му се отдаде. Независимо от последствията. Но ако му се отдаде и той умре, тя щеше да бъде обзета от вечна скръб и щеше да е обвързана с мъртъв мъж. И дори Всеотварящият ключ не би могъл да разкъса тази връзка.
Стомахът ù се сви. Тялото ù се вцепени. Не. Не, не, не. Никога. „Той няма да умре. Не мисли така! Ти ще направиш всичко по силите си, за да го спасиш.“ Освен това тя подозираше, че и така ще бъде погълната от вечна скръб.
Искаше да се пресегне и да го хване за ръка. Искаше да скочи от своето АТV на неговото и да се сгуши в скута му, да почувства ръцете му около себе си, да я прегръща силно. Но не го направи. Моментът не беше подходящ. Залозите бяха твърде високи.