По-късно, обеща си тя.
Докато продължаваха през снега, тя не намери следа от човешко нашествие. Нито следи от стъпки, нито от гуми. Може би Ловците вече се бяха върнали. Можеше да се надява все пак. Не ги искаше близо до Лушън.
– Опънати жици напред – внезапно предупреди Уилям. – Следвайте ме и не се отклонявайте!
Тя и Лушън намалиха скоростта и се подредиха зад него в права линия. Аня беше по средата, а Лушън застана отзад. Нейният защитник.
– Откъде знаеш? – попита тя.
– Аз ги сложих там – промърмори той. – Един мъж трябва да се защитава, когато смъртните постоянно се опитват да се доберат до него.
Може би Ловците не се бяха върнали. Може би бяха убити.
– Някакви други малки скъпоценности, които да ни очакват?
– О, да – каза Уилям, но не навлезе в подробности.
– Например? – попита Лушън.
Аня усещаше напрежението в гласа му. „Той се тревожи за мен, сладурчето.“ Отново ù се прииска да скочи в скута му.
– Бомби, отровни плодчета, ледени пещери – каза Уилям. – Нали знаеш? Всички неща от нискобюджетните филми.
– Супер – каза Аня. Но усмивката ù при мисълта за всички тези пакости избледня, когато ù хрумна нова мисъл. „Ами ако Ловците са заложили капан за нас?“
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
На Ловците попаднаха три дни по-късно, насред планината.
Лушън трябваше да е щастлив от това. Нямаше нещо, което да му харесва повече от това да убива тези заблудени фанатици. Е, освен Аня. Той харесваше нея повече дори от добрия бой. Но този път не беше щастлив. Не беше развълнуван изобщо.
Беше слаб и само отслабваше още повече.
В момента не беше сигурен, че може да се бие с мишка и да победи, още по-малко с решителен Ловец.
Знаеше, че това ще се случи, но не очакваше да е толкова бързо. Ако дните не бяха толкова коварни, а нощите толкова студени, може би силите му щяха да се запазят по-дълго. Но предишния ден трябваше да изоставят превозните си средства, защото наклонът беше твърде стръмен. Сега разчитаха на шипове за лед и се катереха с часове, като почиваха само когато беше крайно необходимо. Хранеха се веднъж на ден. Нямаха нужда от повече. Консервирана супа, едва стоплена. Аня можеше да се пренася, но Лушън предполагаше, че не иска да го оставя.
Всяка вечер той, Аня и Уилям спираха и вдигаха лагер, Аня създаваше огън и тримата се сгушваха заедно в палатката, за да се топлят. Той не спеше, а стоеше буден, за да пази Аня, кътайки в ума си всеки миг, в който бяха заедно. След като усещането за смъртност вече пълзеше към него, той не искаше да пропусне и една секунда. Обичаше да я държи близо до себе си и да се наслаждава на ягодовия ù аромат.
И двамата Уилям (лошо) и Аня (добре) изглежда се справяха добре, а той вече едва можеше да носи раницата си. Трепереше постоянно и дори беше паднал по очи няколко пъти.
Като сега.
Аня внезапно се озова до него и го хвана с ръце, за да бъде стабилен.
– Всичко ще се оправи, щом стигнем до върха – каза тя. – Ще видиш.
Разтърси го унижение. Беше толкова слаб, че вече не можеше да се пренася. Демонът се беше опитал да го издърпа в духовния свят няколко пъти, но без резултат и сега непрестанно протестираше в главата му, дращеше по вратите на съзнанието му и го подлудяваше.
Смърт не можеше да го напусне и да отпътува при душите сам, защото мъж и дух бяха свързани и не можеха да оцелеят разделени. Е, Смърт можеше да оцелее, но не успешно и не без ужасяващи последствия, както Лушън се беше опитал да каже на Кронос.
Върхът на ботуша на Лушън закачи парче лед и той отново се препъна. Аня го хвана и той успя да се изправи. Проклятие! Кронос не беше преувеличил. С тази скорост Лушън щеше да е мъртъв до седмица.
– Може би трябва да го оставим тук и да продължим сами – предложи Уилям.
– Не! – извикаха двамата с Аня в унисон. Той не искаше Аня да отиде без него. Все още не се доверяваше на Уилям.
– Бавиш ни, Смърт – каза Уилям решително. – Готов съм да се върна у дома при моите кръвосмучещи и книгата ми.
Смърт, беше казал воинът. Нито той, нито Аня бяха казвали на Уилям, че Лушън е обладан от духа на Смърт, само че Смърт преследва Аня. Тогава кой му беше казал?
– Остави го на мира! – сопна се Аня. Тя спря и принуди Уилям да направи същото. Загледа го свирепо и се впусна в тирада как Уилям се нуждаел от маша за коса, навряна в задника му и включена на най-високата степен.
Лушън подозираше, че тя го прави, за да му даде време да си почине. Опитвайки се да си поеме въздух, той се подпря на ледената стена на планинския ръб. Това, което най-много мразеше в слабостта си, беше неспособността му да защити своята жена. Той...