Видя стъпки, осъзна той и се намръщи.
Цялото му тяло се напрегна.
– Аня, замълчи!
Тя се обърна рязко към него и очите ù бяха потъмнели от изненада. Не ù беше говорил така от дни. Беше нежен с нея и се държеше така, сякаш тя беше безценно съкровище. И тя беше такава. Но безопасността ù беше на първо място пред чувствата ù.
– Нали не ми каза току-що да...
– Ловци – каза той и посочи земята. Извади кама от колана си.
И двамата с Уилям се приближиха до него и се загледаха надолу.
– Стъпките свършват в тази стена. – Аня се намръщи и натисна леда. – Няма стъпки, които да водят встрани. Странно. Дори невъзможно.
– Не се предполагаше да стигат толкова далеч – каза Уилям също намръщен.
Лушън извади още една кама, този път от ботуша. Едва не я изпусна, толкова тежка изглеждаше.
– Трябва да има врата, която води вътре – промърмори Аня, наведе се и започна да опипва за прорези с облечените си с ръкавици ръце.
Харесваше му, че тя не бягаше от опасностите, а се втурваше да ги отстрани. Но това също го плашеше. Тази жена трябваше да бъде глезена. Боготворена. Защитавана. Не трябваше да се бори за нищо – каквото ù да поискаше, трябваше да ù се дава с готовност.
– Намерих! – Тя се усмихна, притисна кристалната скала в средата отляво и ледената стена се плъзна, разкривайки затъмнен проход.
– Как е възможно това да се е случило без моето знание? – Уилям клатеше глава. – Знаех, че хората пътуват в полярния кръг, но ги гледах как умират. Нали? Как са могли да си направят шибан лагер сами? – Сребърни, тризъби ножове се плъзнаха от ръкавите на палтото му и той ги стисна яростно. – Не знам колко има тук, но ще ги убия всичките. Намеренията им не са чисти. Може да са били наети да ме очистят.
– Твоята свирепост е малко закъсняла – каза Аня. – Трябва да признаеш, че идеята да дойдем тук беше добра и нямаше да го направиш, ако не бях откраднала книгата. Можеш да ми благодариш с рози.
Уилям изсумтя.
– Както и да е, по дяволите.
Тя погледна загрижено Лушън.
– Защо не чакаш тук, Цветенце, и не се погрижиш никой да не се промъкне вътре? Ще се върнем след малко и...
Лушън изръмжа. Унижението му се усили. Това, че тя имаше толкова малко доверие в способността му... Не. Знаеше, че не е вярно. Тя се тревожеше за него. Виждаше слабостта му и не искаше той да пострада повече.
Той знаеше, че е немощен, но искаше тя да осъзнае, че никога не би допуснал нещо да ù се случи. Независимо от състоянието на тялото му.
Просто трябваше да ù покаже.
– Влизам вътре – каза той решително.
– Лушън, ти си...
– Добре. Аз съм добре. – Той смъкна бялата шапка от главата си и я хвърли на земята. Не искаше нищо да пречи на слуха или на зрението му. – Ще влезем с Уилям начело – каза той, поемайки командването, – ти в средата, а аз отзад. – Така тя щеше да има щит отпред и отзад.
За миг изглеждаше, че тя ще спори. После стисна устни и кимна.
– Добре.
– Имаш ли пистолет? – попита я той.
– Само няколко ками. – Три от които вече стискаше, забеляза той гордо. Не беше видял да ги вади.
– Добре. Това е добре.
– Да вървим! – каза Уилям нетърпеливо. – Колкото повече се бавим тук, толкова повече време им даваме да се подготвят. – Той мина покрай тях и влезе в тъмната уста на пещерата, а в погледа му се четеше решителност.
Аня лепна бърза целувка на устните на Лушън и тръгна напред. Той беше точно зад нея. Очите му бързо свикнаха и той видя, че ледените стени са били намазани с кал, за по-мрачен ефект. Не капеше вода – беше твърде студено и всяка течност щеше да се превърне в лед, преди да стигне до дъното, но той чу мразовитото свистене на вятър.
Вятър? Той наостри уши. Не, не беше вятър, реши той миг по-късно. Беше шумът на гласове.
– ...далеч от намирането ù, а търсим от дни – заяви мъжки глас.
– Старецът каза, че е тук.
Старец... митологът?
– Близо сме. Усещам го – каза друг глас. Този звучеше по-сурово, по-решително.
– Ще умрем тук, ако стоим още много. – Още един глас.
Така. Имаше поне трима Ловци.
– Не можем да се откажем. – Четвърти и дотук най-гневен от групата. – Демоните трябва да бъдат унищожени. Вижте какво направиха с хората в Будапеща! Тази зараза уби стотици, включително много от нашите.
– Другите научили ли са нещо от затворника?
„Затворник?“ Лушън се намръщи. Кого бяха хванали? Повелител? Или други хора?
– Нищичко.
Гласовете приближаваха. Ставаха по-силни. Мракът отстъпваше на светлина, когато калта изтъня. Лушън стисна камите по-здраво.