Един съдбовен ден се беше прибрала у дома от глупава тренировка за богини разплакана, защото се беше усмихнала на Арес, а онази кучка Артемида я беше нарекла уличница. Дисномия я беше дръпнала настрани. „Каквото и да правиш, както и да се държиш, те ще те съдят сурово – беше казала богинята. – Но всички ние трябва да сме верни на собствената си природа. Ако се държиш като някой друг, а не като себе си, си причиняваш само болка и дори изглежда, че се срамуваш от това коя си и какво си. Другите ще подхранват този срам и скоро ти ще бъдеш единствено това. Ти си чудесно същество, Аня. Гордей се с това коя си! Аз се гордея.“
От тогава насетне Аня се обличаше толкова секси, колкото искаше, говореше когато и както искаше и отказваше да гледа в краката си, освен за да се възхищава на високите си токчета. Вече не отричаше нуждата си от безредие. Надменен начин да каже „майната ви“ на тези, които я отхвърляха, да, но по-важното – тя се харесваше.
Повече никога нямаше да се срамува.
– Наистина е... интересно да те видя в плът и кръв след цялото проучване за теб, което направих напоследък. Ти си дъщеря на Дисномия – продължи Рейес. – Ти си второстепенна богиня на Анархията.
– Няма нищо второстепенно в мен. – Второстепенна значеше маловажна, а тя беше точно толкова важна, колкото другите „по-висши“ същества, по дяволите. Но след като никой не знаеше кой е баща ù (е, тя вече знаеше), тя беше понижена до такава. – Но да, богиня съм! – Тя вдигна брадичка, без да показва никаква емоция.
– Нощта, когато ни се представи и спаси живота на Ашлин, ти ни каза, че не си – възрази Лушън. – Обясни ни, че си просто безсмъртна.
Тя сви рамене. Толкова мразеше боговете, че рядко използваше титлата.
– Излъгах. Често го правя. Това е част от чара ми, не мислите ли?
Никой не отговори. Естествено.
– Някога бяхме воини на боговете и живеехме в небесата, както сигурно знаеш – каза Рейес, сякаш тя не беше проговорила. – Аз не те помня.
– Може да не съм била родена още, умнико.
В тъмните му очи проблясна раздразнение, но той продължи спокойно.
– Както ти казах, след появяването ти преди седмици, търся информация за теб и събирам всичко, което мога. Много отдавна си била затворена за убийството на невинен мъж. После, около сто години след затварянето ти, боговете най-после се разбрали какво е най-подходящото наказание за теб. Преди да могат да изпълнят присъдата обаче, ти си направила нещо, което никой друг безсмъртен не е успявал да направи. Избягала си.
Тя не се опита да отрече.
– Проучването ти е точно. В по-голямата си част.
– Легендата твърди, че си заразила пазителя на Тартар с някаква болест, защото незабавно след като си избягала, той е отслабнал и е изгубил паметта си. На всеки ъгъл били поставени пазачи, за да усилят сигурността, защото боговете се страхували, че затворът зависи от силата на пазача му. С времето стените наистина започнали да се трошат и напукват, което накрая довело до бягството на Титаните.
Щеше да обвини нея за това, нали? Очите ù се присвиха.
– Работата с легендите – каза тя равнодушно, – е в това, че истината често е изопачена, за да обясни неща, които смъртните не могат да разберат. Странно, че вие, обект на толкова много легенди, не го знаете.
– Скрила си се тук, сред хората – каза Рейес, пренебрегвайки я. Отново. – Но не си била доволна да живееш мирно дори тогава. Започнала си войни, откраднала си оръжие, дори кораби. Причинила си огромни пожари и други катастрофи, които на свой ред довели до масова паника и бунтове сред хората и стотици са били затворени.
По лицето ù плъзна топлина. Да, тя беше направила тези неща. Когато за първи път дойде на земята, не знаеше как да контролира бунтарската си природа. Боговете бяха в състояние да се предпазят от нея, но не и хората. Освен това тя беше почти... подивяла от годините в затвора. Един прост коментар от нейна страна водеше до анархия. Ставаше причина за началото на кървава вражда между кланове. Само една нейна поява в двора (може би, за да се посмее на управниците и техните правила) беше накарала верни рицари да опитат да убият краля си.
Колкото до пожарите... Е, нещо вътре в нея я беше принудило „случайно“ да изпусне факлите и да гледа как пламъците танцуват. А кражбите... тя не беше в състояние да се бори с гласа в главата си, който шепнеше: „Вземи го! Никой няма да разбере.“