ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Парис се взираше в тапицираната бяла стена със замъглен поглед и блуждаещ ум. Знаеше, че е би съблечен и завързан за друга маса. Знаеше, че не е правил секс от дни. Но вече дори нямаше сила да повдигне главата си. Беше мушкан и дупчен, и Ловците дори бяха довели блондинка, която да го възбуди, за да могат да наблюдават как действа демонът, но той не беше успял да се възбуди от нея.
Това се беше случило веднъж преди.
Много отдавна, непосредствено след като беше обладан, той беше достигнал до такава точка на отчаяние. Беше стигнал до такава точка на слабост. Твърде груб за която ù да е смъртна жена, той беше принуден да приеме първият, склонен да го чука.
Беше се заклел никога повече да не допусне това да се случи.
Не искаше мъж Ловец да му дава сила. Можеше да мисли единствено за брюнетката с луничките. Сиена. Най-накрая си беше спомнил името ù и то сега беше запечатано в мозъка му. Ако не можеше да я има, просто искаше да умре. По някакъв начин и по причини, които той не разбираше (или може би не искаше да разбере), тя беше омаяла демона.
Друга нямаше да свърши работа.
Защо? Малката Сиена го беше излъгала и предала, беше го упоила и заключила, а той все още искаше да я чука. Искаше я влажна за него и само за него. Искаше устните ù да крещят името му и насладата да озари лицето ù.
След това той искаше демонът да я пороби, да я подлуди от желание по него до такава степен, че тя да прави всичко, което Парис поиска. Да го следва, където и да отиде. Дори да го моли за още едно докосване. Той щеше да ù откаже, разбира се, неспособен да я обладае отново. И така тя щеше да страда от желанието си, а той щеше да се смее.
Можеше дори да чука друга жена пред нея.
Самата мисъл го накара да се усмихне. Парис искаше тя да страда така, както той страдаше сега. Никога не беше желал или мразил жена повече, а двете чувства само растяха с всеки миг, който той прекарваше в тази тапицирана стая.
За да изпълни тази мечта, той трябваше само да убеди Ловците да му я пратят. Как обаче? Отговорът изглежда не беше по силите му.
– Какво да правим с него сега? – попита някой.
Парис затвори очи. Клепачите му бяха толкова натежали, че вече не можеше да ги държи отворени. В стаята имаше парад от лекари, но на него вече не му пукаше кой влиза и излиза.
– С тази скорост ще е мъртъв след няколко дни. Тогава няма да ни е от полза, а демонът ще избяга от него, за да тероризира света. Тази грешка вече беше правена веднъж. Не можем да позволим да се повтори. Не се знае какви бедствия би причинил Безразборност. Изнасилвания, край на всеки брак по света, вълна от полово предавани болести и забременявания сред тийнейджърките.
– Ако не друго, трябва да го опазим жив, докато не разберем как да удържим демона.
Пауза. После въздишка.
– Сиена е единствената, с която е говорил, и единствената, на която откликва по някакъв начин.
Образът на Сиена се появи в ума му. Миша коса, обикновени черти. Бледа кожа с лунички. Тяло, толкова слабо, че едва имаше гърди. Членът му обаче потрепна и показа първи признаци на живот от дни насам. Нежни ръце... меки устни... по цялото му тяло...
– Видя ли това? – отбеляза един от мъжете. – Сиена.
Членът му отново помръдна.
– Доведи я! Веднага!
– Сигурен ли си? Тя е...
– Доведи я!
Внезапно отекнаха стъпки. Плъзна се врата.
Щяха ли да му доведат Сиена? Ще я накарат да го поеме с уста или да бъде обладана от него? Все едно. Той почти се усмихна. Не трябваше да казва нищо. Те просто му даваха това, което иска, опаковано като подарък с панделка отгоре. Вероятно беше използвал своя дар да проектира мислите си, за да докосне умовете им, но не беше разбрал. Вероятно желанието му за нея беше прекалено силно.
Тя наистина ли щеше да го направи, или щеше да откаже?
Не, нямаше да откаже, помисли той и силно вълнение премина през изтощеното му тяло. Нямаше да ù позволи. Каквото и да трябваше да направи или каже, тя щеше да бъде негова.
След това щеше да избяга. И щеше да я вземе със себе си. До този момент никога не си беше падал по отмъщението. Той обичаше жените. Те бяха кръвта на живота му. Но за Сиена щеше да направи изключение. Щеше. Мрак покри ума му и прекъсна мислите му.
Сигурно беше заспал, защото следващото, което осъзна, беше, че топли пръсти се движат по гърдите му, разпръсвайки в тялото му електрически тръпки.
– Здравей, Парис! – чу той и самите думи предложиха повече удоволствие и повече сила, отколкото беше усещал от дни.