Той не знаеше колко време е минало. Знаеше само, че когато отвори очи, Сиена се беше надвесила над него и пъстрите ù очи го гледаха несигурно. Беше свалила очилата си. Стаята беше слабо осветена, не ярка, както обикновено и обгръщаше Сиена в сенки.
Но той виждаше, че тя е облечена точно като преди – торбести, сиви дрехи и косата ù беше опъната назад в стегнат кок. Когато дръпна ръката си от него, тя излъчваше уязвимост, която той искаше да използва.
Тя стисна пръсти в очевиден признак на нервност.
– Дошла си да ме задоволиш, така ли? – подигра ù се той, преди да може да се спре.
Бузите ù порозовяха и тя погледна настрани.
– Ако предпочиташ някоя друга, мога да си тръгна.
– Ще свършиш работа – каза той и дъхът ù спря. Надяваше се думите му да я засегнат. Надяваше се да я боли много, много време. – Осъзнаваш ли, че това те прави тяхна курва? Да се чукаш с някой заради приятелите си, за кауза, за пари дори, след като съм сигурен, че си на заплата при тях.
„Млъкни! Не я отблъсквай!“
Устните ù изтъняха, когато тя отново го погледна и каквото и да беше видяла на лицето му, накара вече бледата ù кожа да стане още по-бяла. Тя отново сведе поглед. Но този път започна да се отдръпва назад.
– Нямаше да дойда, ако не бях привлечена от теб.
– Ловец, привлечен от Повелител. Колко тъжно за теб!
Настъпи тежка пауза.
„Просто млъкни, по дяволите! Преди да я накараш да си тръгне. Нуждаеш се от тялото ù, не от гнева ù. Още не.“
– Съжалявам – насили се той да каже, – Сиена.
Устните ù се разтвориха от шок и тя ахна. Вдигна поглед към него и остана.
– Знаеш името ми?
– Разбира се. Също като теб и аз съм привлечен. – Въпреки всичко – тъжно, но това не беше лъжа. Глупав демон.
Тя трепереше, но се доближи до него. В пъстрите ù очи имаше истинско желание точно като първия път, когато я беше видял. Парис усещаше как членът му се втвърдява и се надига за нея. Все още малко отмъстителен, той се опита да го спре. Ситуацията беше опасна, но той искаше да накара Сиена да се понапрегне.
Сиена стигна до леглото му, спря и облиза устните си.
– Развържи ме! – каза той с дрезгав глас.
– Казаха ми да не го правя – отвърна тя тихо.
– Гледат ли?
Тя поклати глава.
– Помолих ги да изключат камерите и те се съгласиха.
Тя беше толкова наивна, отново помисли той. Едва не извъртя очи. Нямаше начин Ловците доброволно да се откажат от възможността да наблюдават такъв като него в действие. Те гледаха. Не му харесваше мисълта да видят как Сиена го задоволява, но щеше да се примири.
– Тогава ме развържи. Те няма да разберат.
– Аз... не мога.
Е, струваше си да опита.
– И какво чакаш, Сиена? Да довършим това, което започнахме в кафенето!
* * *
Рейес не се нуждаеше от местоположението на Аерон. Труповете оставяха диря. Смърт и разрушение придружаваха Ярост, където и да пътуваше. Това натъжаваше Рейес, защото знаеше, че ако Аерон беше с ума си, щеше да е отвратен от себе си.
„Както съм аз от себе си.“
С години Рейес чувстваше морален срив – мразеше се за нещата, които се налагаше да прави, за да усмири демона си. Убийство на невинни, мъчения, унищожаване на цели градове. Но това беше най-лошото – да преследва приятел, когото обичаше като брат. Мъж, който някога му беше помогнал да контролира чудовището в себе си. Защото... Рейес преглътна насъбралата се жлъч. Защото беше решил да убие обсебения воин.
„Аз съм повече демон, отколкото мъж, щом мога да планирам такова деяние“ – помисли той мрачно, но не промени намерението си. Той знаеше, че ще стигне до това да избира между Аерон и Даника. Винаги беше смятал, че ще избере приятеля си. Сега, когато беше дошло време да вземе решение, знаеше, че това е лъжа.
Не можеше да понесе мисълта Даника да пострада. Тя беше единственото нещо на света, което му носеше удоволствие, въпреки че никога не я беше докосвал. Той не я заслужаваше. Тя вероятно и без това не би го искала, но той щеше да я спаси.
„Побързай! Намери я, стигни до нея!“
„Как?“ – едва не извика той. Рейес беше в САЩ, в Ню Йорк по-точно, а сигналът на Аерон пиукаше от телефона му, сякаш воинът летеше пред него. Но Рейес не го виждаше, нито чуваше. Нямаше пляскане на крила, нито животински рев.
През целия ден новинарските станции пускаха печални истории за необясними и жестоки убийства, за тела, обезобразени от нокти и зъби, които не принадлежаха на човек. Сега Рейес стоеше на многолюдната улица, зад него свиреха клаксони и хората се тълпяха на тротоара до него.
Дали Аерон я беше намерил вече? Дали най-после не спеше отпуснат и успокоен, след месец постоянна жажда за кръв?