Рейес едва устоя на порива да сграбчи някой смъртен, да го разтърси, да настоява и да реве.
Внезапно от нощното небе падна тяло и се размаза на земята пред него. Мъж. Човек. Окървавен. Мъртъв. Няколко души ахнаха. Някои изкрещяха. Напрегнат, Рейес вдигна поглед към небето. Най-после зърна Аерон, който се хилеше надолу към него присмехулно, а крилата му пляскаха ожесточено към точно определена сграда.
Рейес закова поглед върху приятеля си – върху мишената си – и се задвижи.
* * *
„Притежавам ли нужното, за да убия?“
Даника Форд се взираше в нащърбеното огледало в банята. Някога се смяташе за артистка, за художничка на (предимно) красиви неща. Всичко, което погледнеше, беше подходящо за изкуството ù. Хора – жест с ръка, елегантата извивка на гръб. Животни – гъвкавост и грация. Цветя – нежни венчелистчета и чувствени цветове.
Сега смяташе себе си за боец. За човек, който оцелява.
И (тя преглътна) за убиец.
Трябваше да бъде.
Само преди малко повече от месец беше отвлечена, докато беше на почивка в Будапеща и беше държана като заложник от шестима гиганти, които искаха да я убият. Те обаче не я бяха убили. Дори не я бяха наранили, но тя никога не се беше чувствала толкова безпомощна, толкова лишена от контрол и толкова отчаяна. И нямаше да позволи повече да се чувства така.
Никога.
Гигантите отново бяха тръгнали след нея, тя го знаеше. Ето защо сменяше мястото си на всеки няколко дни. Независимо къде беше обаче, тя намираше някой да я обучава на самоотбрана. Също така тренираше с ножове, с пистолети и с всичко, до което можеше да се добере.
Днес най-новият ù инструктор я беше повалил по задник и ù беше казал, че ù липсва инстинктът на убиец, необходим, за да оцелее в ситуация на живот и смърт.
Сега по бузите ù се търкаляха горещи сълзи и тя заби юмрук в стъклото. То потрепери, но не се счупи. „Толкова ли съм хилава?“ Може би инструктурът ù беше прав. А той не знаеше дори половината. Един от похитителите ù – Рейес – все още тормозеше сънищата ù. Тя не желаеше да го рани. Той беше мургав и чувствен мъж и тя искаше да го целуне, искаше най-после да го прегърне, да усети силните му ръце около себе си.
Сънуваше го всяка нощ.
– Аз съм болна жена.
Отиде до малката си стая под наем, падна на матрака и взе предплатения си мобилен телефон. Някога живееше в хубав, нормален за средната класа апартамент, беше доволна и се чувстваше удобно. Сега се местеше от бараки в мотели, в кашони и в коли, бедна и ужасена, постоянно озъртаща се.
Нуждаеше се от някакво уверение, от някакво спокойствие, от нещо, затова набра номера на майка си. Цялото ù семейство се криеше (четирите жени се бяха разделили, за да затруднят търсенето на мъжете), но оставяха новите си номера на приятели и се стараеха да говорят всеки ден.
Майка ù вдигна на третото позвъняване с хлипане, което моментално надигна жлъч в гърлото на Даника.
– Какво има? – изстреля тя.
– Баба ти... тя е... тя е... О, Господи, бебче.
Беше мъртва. Баба ù беше мъртва.
– Убита? – успя да попита.
– Не знам. Не мога да я намеря. Не съм я чувала. Изглежда е изчезнала завинаги. Толкова се тревожех за теб. – Майка ù плачеше и хълцаше.
Даника щеше да се срине, ако беше права. Обзе я гняв, дори пред очите ù причерня. Гняв и някакво странно изтръпване, сякаш се намираше в някакъв сън и трябваше само да се събуди, за да разбере, че всичко е наред.
– Трябва да се скриеш, бебче. Не мога да загубя и теб.
В съседната стая се пръсна стъкло.
Даника ахна, внезапно изтръгната от този вкочаняващ гняв и сърцето ù пропусна удар болезнено.
– Какво става? – попита майка ù.
– Мисля, че ме намериха – прошепна тя разтреперана. – Крий се, мамо! Където и да си, бягай и се скрий! Обичам те. – Борейки се с причинената от страха парализа, тя пусна телефона и се изправи на вкочанените си крака. О, Боже! Баба ù най-вероятно беше мъртва, а сега бяха открили и нея. Без оръжия. „Знаеше, че не трябваше да ги оставяш. Мисли, мисли!“ С разтреперани крака и разбунтуван стомах тя се върна бързо в банята и грабна бръснача, който държеше на мивката.
През отворената врата видя висок мускулест мъж да крачи по коридора, а крилата му дращеха по стените като нокти по черна дъска. Даника едва не припадна. Аерон. Аерон я беше намерил. Тя го помнеше добре. Свирепите му татуировки, пронизващия поглед. Ако Рейес витаеше в сънищата ù, то Аерон въплътяваше кошмарите ù. Той не беше човек, можеше да лети като дракон от митовете и беше свиреп и смъртоносен като всеки воин от легендите.