Той спря пред вратата на банята и подуши въздуха. Кръв беше опръскала лицето и ръцете му. Кръвта на баба ù?
„Направи нещо!“ Даника шокира себе си като скочи към него с насочен към гърлото му бръснач. „Нямам инстинкт на убиец ли?“ Тя замахна към югуларната му вена. Ако не успееше да го убие, той щеше да е свободен да нападне майка ù и сестра ù, а това беше нещо, което тя нямаше да позволи. Контакт. От раната моментално бликна свежа кръв.
Той не падна. Той не падна, мамка му!
Обърна се към нея, стисна врата си и изръмжа. Очите му блестяха с червен огън, а зъбите му бяха издължени и щракаха към нея.
Тя вдигна бръснача, от който сега капеше кръв.
– Искаш ли още? Копеле! – изкрещя тя. – Ела и си вземи!
– Убий! – изрева той. Сграбчи косата ù и я дръпна напред.
Носът ù се заби в гърдите му. В гърлото ù набъбна писък, но тя бързо го потуши. „Първо правило в битката – остани спокойна!“
Тя позволи на краката си да се отпуснат и той изгуби захват върху косата ù, отскубвайки няколко кичура. Даника се извъртя и падна по гръб, сви тялото си и заби крака в корема му. Той се препъна назад със съскане и се заби в масичката за кафе. Дървото и стъклото се пръснаха. Той падна.
Винаги търси гърлото! – чу тя инструктура в ума си. – Най-добрият начин да оставиш противника безпомощен.
С присвити очи Даника изпълзя на колене, съкрати разстоянието между двама им и удари Аерон в гърлото точно там, където го беше срязала, като по този начин отвори раната още.
Гневът в нея нарасна до отчаяние и тя отново удари Аерон.
Той изръмжа към нея и оголи блестящите си остри зъби.
– Убий! Убий, убий, убий!
– Майната ти! – удар. Мили Боже! Тя виждаше очертанията на нещо под лицето му. Нещо... опасно, зло. Скелет, демон. То ù се озъби като маска на омраза и мрак.
– Убий!
Тя се опита отново да го удари, но той сграбчи ръката ù и я стисна. Това беше просто леко стискане, но тя усети как някои от костите ù изпукаха. Вик на болка се откъсна от нея.
И тогава с периферното си зрение видя как Рейес нахлува през вратата и се втурва в стаята. Той беше мъгла от тъмна коса, тъмна кожа и тъмни, яростни очи. Камите му бяха вдигнати. Той дишаше тежко и се потеше.
– Рейес! – извика тя, когато Аерон се изправи и я обърна по гръб, като продължаваше да стиска ръката ù. От една страна искаше да се отпусне с облекчение, а от друга – искаше да избяга и от него.
Той я видя и замръзна.
– Даника – той произнесе името ù с такова благоговение, че тя едва не се срина.
„Мисли за майка си! За сестра си!“ Тя се изви и изрита Аерон в челюстта. Най-после той пусна ръката ù. Боже, каква болка! Пръстите ù бяха безжизнени и тя не можеше да ги движи, а ставите ù вече бяха подути, сякаш беше натъпкала топки за голф под кожата.
Аерон я удари с опакото на ръката си и тя полетя настрани. Цялото ù тяло завибрира от болка. Зъбите ù изтракаха и умът ù се замъгли. Рейес изрева и нападна. Двамата мъже се счепкаха и преплетоха тела в купчина на пода до нея. Аерон посичаше със зъби и нокти, а Рейес с камите си. Те ревяха, ругаеха и ръмжаха.
Даника примигна, за да се ориентира и се изправи на крака. Олюля се и едва не повърна.
– Бягай! – изкрещя ù Рейес.
Тя се препъна напред, успявайки да набере скорост, когато стигна външния коридор. Не знаеше защо Рейес ù помага. Щеше ли той да умре там?
Сълзи опариха очите ù, докато тичаше.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Частите от кожата на Лушън, които не бяха овъглени, бяха обагрени в синьо и червено. И въпреки че беше изгорен като барбекю, той трепереше от студ.
Загрижена, Аня заповяда в камината да загори огън. Пламъците мигновено плъзнаха по цепениците и запращяха. Вълни от жега се понесоха из просторната стая, но треперенето на Лушън изглежда само се усили. „Не се паникьосвай! Запази спокойствие!“
Никога не се беше чувствала толкова безпомощна. Нито в затвора, нито с решителния Аяс върху себе си.
Тя бързо се съблече, махна ботушите с клиновете и се покатери върху разраненото тяло на Лушън, прокарвайки ръце по него, за да го стопли. Когато стигна до раната от куршума, гърлото ù се сви. Знаеше, че е там, но просто се беше надявала да е зараснала досега. Но заради Кронос и заради нея, тя не беше.
Аня скочи, грабна тениската си, скъса я на две, върна се обратно на леглото и превърза Лушън.
– Хайде, Цветенце! Стопли се заради мен!
Той не отговори.
Беше като блок почернял лед. Само близостта ù до него караше зърната ù да се втвърдят като камък, а кожата ù да настръхне. И този път това не бяха симптоми на възбуда. Тя дръпна завивките върху тях, за да задържи топлината и през следващия един час просто му говореше в опит да разсее и успокои и двама им.