Двамата бяха свързани и тя беше щастлива.
Когато спазмите ù отшумяха, тя се срина върху него и една единствена мисъл се отбеляза в ума ù – кожата му вече не беше черна и синя, а загоряла и здрава.
Тя се усмихваше, докато заспиваше.
* * *
Лушън задремваше и се пробуждаше няколко часа. Спящата Аня не се отделяше от него, дори когато Смърт го призоваваше в духовния свят, Лушън я взимаше със себе си, сгушена в ръцете му. Не се беше будила, но успяваше да остане на краката си с него като котва. Лушън мислеше, че може би за първи път от хиляди години тя е истински отпусната, след като вече не се тревожеше да не бъде нападната, пленена или изнасилена и най-после наваксваше със съня.
Точно сега бяха отново в леглото и едната му ръка обгръщаше гърдата ù, а другата почиваше върху корема ù. За първи път в живота си той беше напълно доволен и спокоен. Искаше да остане тук завинаги. Да я държи вечно. Да я защитава. Но не можеше да направи и това.
Планираше да се свърже с другите воини, да им каже за Аня и да ги инструктира да се грижат за нея, ако той се провали да намери Клетката на принудата навреме. Как мразеше тази дума. Провал. Провалът щеше да означава, че Кронос все още има власт над него, че ще умре. Нещо, което беше подготвен и склонен да направи, въпреки че не искаше Аня да страда вечно за него.
– Трябва да се върнем в планината – каза той и думите отекнаха из стаята.
Гърдите на Лушън се свиха, когато Аня изстена и клепачите ù бавно се отвориха.
– Още не – оплака се тя с натежал от съня, секси глас.
– Трябва. Не се знае какво прави Уилям там. Ти си откраднала книгата му. Той може да търси начин да те нарани.
Разчорлена и замаяна, тя се надигна, а копринената ù коса се разстла по голите ù рамене. Богове, той я обичаше. За нейно добро трябваше да я отблъсне. Не трябваше да прониква в тази стегната, гореща сърцевина. Но не съжаляваше. Тя му се беше отдала доброволно и истински.
– Прав си. Не се знае какво прави той. – Аня се протегна като доволна котка. Както бяха под завивките, кожите им бяха хлъзгави от пот и Аня се притисна до него. – Как се чувстваш? – попита тя дрезгаво.
– По-добре. Куршумът изскочи и дупката се затвори. – Той погали бузата ù. – Благодаря ти за даровете на твоята любов и на твоето тяло.
– О, винаги.
– Съжаляваш ли? – Ами ако се беше обвързала и с демона? Богове! Мисълта го ужаси.
– По дяволите, не! – Тя се претърколи по корем, сгъна ръце и подпря буза на ръката си. Взря се в него с повече любов, отколкото някога беше виждал в сините дълбини на очите ù. – Аз съм изключително щастлива. Това беше абсолютно, напълно, невероятно удивително. Но знам какво мислиш и искам да престанеш. Твоят демон не може да ми се насити, а аз си падам по лоши момчета. Сигурен ли си, че нямаме време за още един рунд? Можем да направим тройка. Аз, ти и демонът.
Какво беше направил, за да я заслужи?
– Сигурен съм.
Тя се нацупи и се смъкна от леглото, за да се облече.
– В бъдеще трябва да го правим поне два пъти на ден.
– Не. С това няма да се съглася. Трябва да го правим четири пъти на ден.
Тя го дари с още една топла усмивка.
Той седна очарован.
– Някога виждала ли си Клетката на принудата?
Докато нахлузваше панталоните (със сигурност беше престъпление да покрива толкова красиви крака), тя каза:
– Не, но ако помня уроците по история точно, Кронос е накарал Хефест ковача да му я направи, защото чул слухове за предстоящ бунт и се надявал да изтръгне бойни планове и истини от съществата, които е затварял вътре.
Лушън се намръщи, докато обмисляше думите ù.
– Такова нещо едва ли е вероятно да помогне в търсенето на кутията на Пандора.
– Е, който е затворен вътре, е длъжен да се подчини на заповедта на собственика на клетката. Мога единствено да допусна, че трябва да заловим някого вътре и да му наредим да ни каже нещо. Може би самата Хидра.
Той помисли върху това за малко и се намръщи още повече.
– Ако ти си заключена вътре и собственикът ти нареди да убиеш себе си...
– Първо, никой не може да ме заключи вътре, заради моя... – Тя пребледня и вина изпълни очите ù.
Той не искаше тя да се чувства виновна, че е задържала ключа.
– Аня!
– Да – добави тя с много по-малко ентусиазъм. – Без ключа, да, ще бъда принудена да се самоубия, неспособна да спра деянието.
Лушън сви юмруци върху завивките. Не му харесваше тази клетка. Още по-малко му харесваше идеята Кронос да си я върне. Но какво друго би могъл да използа, за да се спазари за живота на Аня?