Аня му се усмихна малко тъжно, сякаш усещаше тревогата му. Да, тя можеше да я усети, осъзна той миг по-късно, защото той внезапно можеше да усети нейния страх, че той не изглеждаше толкова здрав, колкото предишната нощ.
Връзката сигурно им позволяваше да усещат емоциите си. Той дори мислеше, че ако опита, би могъл да прочете мислите ù.
– Ставай и се приготвяй, секси! – каза тя с фалшива веселост, преди да се пренесе някъде.
Лушън се напрегна.
– Аня? – Къде беше отишла? И защо беше изчезнала? – Аня!
Но докато се подготвяше да я проследи, тя се появи отново. Държеше купчина дрехи, които му хвърли.
– Знам къде Уилям държи оръжията си. Искаш ли няколко?
Лушън се отпусна и кимна.
Тя примигна срещу него от изненада.
– Наистина ли? Ние ще крадем.
Усмивка огря лицето му.
– Открих, че не възразявам срещу това прекалено много.
– Да се заемаме, Цветенце! – тя отново се усмихна без следа от тъгата и той отново се почувства така, сякаш е покорил света. – Трябва да кажа, че обучението ти върви много добре.
– Защото учителката ми е силна и смела жена и аз ще направя всичко, за да я зарадвам. – Той бързо се облече и застана до нея. Мразеше и най-малкото разстояние между тях. – Тя е всичко за мен и нейното щастие е и мое.
Изражението на Аня внезапно стана сериозно. Тя се повдигна на пръсти и го целуна нежно по устните.
– Не се тревожи, любовнико! Всичко наистина ще се оправи.
Такова уверение го плашеше, защото той знаеше какво означава – че тя планира нещо. Нещо, което гарантираше неговото спасение. Нещо глупаво и безразсъдно, като да даде Всеотварящия ключ. Тя щеше да отслабне като него. Щеше да изгуби силите си, да стане уязвима и да бъде пленена. Почти си позволи да се опита да прочете мислите ù, но се спря. Тя доброволно се беше обвързала с него и той нямаше да я предаде за това. Нямаше да се опитва да я контролира, въпреки че това беше целта на проклятието.
– Аня – каза той, хвана раменете ù и я разтърси. – Ти ми обеща никога...
– Да вървим за оръжията! – прекъсна го тя с още една от онези твърде широки усмивки. И изчезна миг по-късно, оставяйки го с празни ръце.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Аня показа на Лушън къде Уилям държи оръжията си и заедно освободиха мачете, брадва и няколко украсени със скъпоценни камъни ками. През цялото време продължаваше да дърдори безгрижно, за да не даде на Лушън възможност отново да спомене Всеотварящия ключ. Когато свършиха, тя се материализира в пещерата, където бяха оставили воина, а Лушън беше по петите ù.
И въпреки че беше облечена в термодрехи и палто, леденостуденият въздух моментално я прониза. Проклятие, беше свикнала на топлина, тялото ù вече не беше подготвено за студа. Тя потрепери и погледна към Лушън. Цветът му беше по-добър и можеше да стои на крака, без да се катурне, но имаше сенки под очите и бръчки от напрежение около устата.
Все още не беше възвърнал силите си напълно и това я тревожеше. Още повече, той мислеше, че ще умре. По-рано беше чула мисълта да отеква в ума му. Едва не се разплака като някой жалък смъртен.
– Пещерата е празна – каза Лушън, очевидно шокиран.
И не само че беше празна, пещерата беше чиста, сякаш никой никога не е бил в нея. Сякаш не се беше провела битка и нямаше смърт. Изпълни я страх, който се смеси с вече изострените ù емоции.
– Къде според теб е Уилям?
– Или се е отправил към дома, или е на път към върха.
– Да видим дали е на върха, а? – Тя извади маската, която беше натъпкала в джоба си и я нахлупи на лицето си, после се пренесе на билото на планината и моментално беше зашеметена от рязката промяна в температура и светлина. Пещерата беше студена, но това... това беше нещастие. Лед и скреж нахлуха в носа и в дробовете ù, кръвта ù се смрази. Вятърът зашиба като тънки ножове. Имаше едва лека следа от златна лунна светлина, която оцветяваше нащърбените върхове в неземен оттенък.
Лушън... не беше пристигнал още, осъзна тя.
Аня се намръщи и се огледа. Не видя следа и от Уилям. Точно когато беше готова да се пренесе отново до пещерата, Лушън най-после се появи. Носеше маската си, но тя можеше да усети усиленото изтощение, което се излъчваше от него.
Мамка му!
– Никакво пренасяне повече за теб – каза му тя решително. Пренасянето изцеждаше малкото енергия, която тя бе успяла да му даде.
– Ще направя това, което е необходимо – възрази той, а тонът му беше също толкова решителен, колкото нейния.