Накрая беше научила, че ако подхранва потребността си от безредие с дреболии – незначителни кражби, безобидни лъжи и случайни улични сбивания, огромните бедствия можеше да бъдат избегнати.
– Аз също си написах домашното – каза тя тихо. – Не унищожавахте ли и вие някога градове и не убивахте ли невинни?
Сега Рейес се изчерви.
– Ти не си същият мъж, който си бил преди, както и аз не съм... – Преди да довърши изречението, около тях внезапно зафуча вятър, свистящ и суров. Аня примигна срещу него, объркана само за миг. – Проклятие! – изплю тя, като знаеше какво ще последва.
Воините замръзнаха на място, когато времето спря да съществува за тях. Силата беше по-висша от самите тях. Дори Лушън, който внимателно наблюдаваше размяната на реплики с Рейес, се превърна в жив камък.
По дяволите, тя също.
„О, не, не, не!“, помисли тя и с тези думи невидимите решетки на затвора паднаха от нея като листа от зимно дърво. Никой и нищо не можеха да я държат като затворничка. Вече не. Баща ù се беше погрижил за това.
Аня отиде до Лушън, за да се опита да го освободи (тя не знаеше защо, след това, което той каза за нея), но вятърът спря така внезапно, както се беше появил. Устата ù пресъхна, а сърцето ù започна несигурно танго в гърдите ù. Кронос, който беше превзел небесния трон едва преди няколко месеца, ù беше наложил нови правила, нови желания и нови наказания, щеше да пристигне.
Беше я намерил.
Шибано готино. Когато пред нея се появи ярка синя светлина, която прогони мрака и която бръмчеше от невъобразима сила, тя се пренесе далеч. Остави Лушън с чувство на съжаление и отнесе вкуса и спомена за целувката им със себе си.
ВТОРА ГЛАВА
Над Лушън се беше спуснала черна мъгла, която беше сковала ума му върху една едничка мисъл: Аня.
Той беше по средата на разговор с нея, като се опитваше да забрави колко перфектно му пасваше тя, колко остро като бръснач беше желанието му към нея и как в твърде кратките минути, докато тя беше в прегръдките му, той беше готов да предаде всички, които познаваше, за малко повече време с нея.
Никоя целувка не му беше въздействала толкова силно преди. Дори демонът беше мъркал в главата му. Мъркал. Като опитомена домашна котка. Такова нещо никога не се беше случвало и Лушън не разбираше защо се случи тази вечер.
Сигурно му имаше нещо.
Защо иначе когато каза, че Аня не значи нищо, че е нищо, това едва не го уби? Но се налагаше да го каже. За нейно добро и за негово собствено. Такава потребност беше опасна. А да я признае, беше смъртоносно за прочутия му самоконтрол и контрол.
Контрол. Щеше да изсумти, ако беше способен на движение. Очевидно нямаше никакъв контрол с тази жена.
Защо се беше престорила, че го иска? Защо го беше целунала така, сякаш щеше да умре без неговия език? Жените не копнееха за него така. Вече не. Той знаеше това по-добре от всеки. Но Аня на практика го беше умолявала за още.
А сега той не можеше да изтрие образа ù от главата си. Тя беше с перфектна височина, перфектно пакостливо лице и перфектна бяла кожа – гладка и блестяща, еротична. Беше си представил как обхожда всеки сантиметър от нея с езика си.
Гърдите ù почти се изливаха от небесносиния корсет, който носеше, а възхитителните ù бедра бяха изложени на показ, благодарение на черната минипола и черните ботуши с висок ток.
Косата ù беше толкова светла, сякаш беше снежна буря и падаше на вълни по гърба ù. Очите ù бяха големи и в същия небесносин цвят като корсета. Чип нос. Пълни и червени устни, създадени за целувки. Прави бели зъби. Тя излъчваше порочност и удоволствие. Тя би оживяла бляскаво във всяка мъжка фантазия.
Всъщност, той не беше в състояние да я изтрие от ума си, откакто беше влязла в живота им преди няколко седмици и беше спасила Ашлин. Тогава не беше разкрила сочната си красота, но ягодовият ù аромат го беше белязал.
Сега, след като я беше вкусил, Лушън усещаше как сърцето му препуска в гърдите, а дъхът прогаря гърлото му. Беше изпитал същото усещане, когато зърваше приятелите си Мадокс и Ашлин заедно да си гукат и да се прегръщат, сякаш се страхуваха да се пуснат.
Мъглата неочаквано се вдигна, освобождавайки ума и тялото му и той видя, че все още е навън. Аня беше изчезнала, а приятелите му изглеждаха замръзнали около него. Очите му се присвиха, когато посегна нагоре и сви пръсти около една от камите, прикачени на гърба му. Какво ставаше?
– Рейес? – никакъв отговор. Дори трепване на клепач. – Гидиън? Парис?
Нищо.
В сенките имаше движение. Лушън изтегли оръжието бавно и зачака. Беше готов да направи каквото е необходимо. Но една мисъл се плъзна в ума му. Аня можеше да вземе ножовете му и да ги използва срещу него, а той нямаше и да разбере. Нямаше да му пука. Беше твърде погълнат от нея. Но не ги беше взела. Което значеше, че тя наистина не искаше да го рани или убие.