Катедрала? Сериозно ли?
Нямаше време да мисли за местоположението си. Потоп от Ловци се изля срещу него и всеки стреляше. Пук! Фиу! Вече не искаха да го запазят жив, така ли? Използваха заглушители, осъзна той. Вероятно загрижени да не вдигат много шум, което означаваше, че се страхуват да не привлекат тълпа. Изводът бе, че се намират в силно населен район.
Демонът в него се мяташе и зъбеше от ярост и бързо го изтласкваше от линията на стрелбата. Сиена подскачаше отстрани до тялото му. Веднъж ахна. Но това беше всичко – това беше единственият шум, който издаде. И беше спряла да се бори с него.
Парис бързо изрита двама Ловци в коремите и те отхвръкнаха към статуята на Дева Мария. Скулптурата се олюля на поставката си и един от Ловците изпусна полу-автоматичното си оръжие. Парис го грабна със свободната си ръка и започна да стреля, като продължи да върви бързо напред.
Зави зад един ъгъл, откри още Ловци и продължи да стреля. Още изстрели се насочиха към него, но той ги отбегна. Само три успяха да го одраскат. Когато се измъкна от куршумите, той хвърли пушката настрана и грабна друга. Те лежаха по целия коридор, както и труповете. Той прелетя покрай друг ъгъл и гърдите на Сиена забърсаха кожата му. Той усети... не, със сигурност не. Току-що я беше имал. Не можеше да се възбуди отново. Не от нея. Но усети как се втвърдява члена му.
От хиляди години не беше пожелавал една жена два пъти. Дори не беше сигурен, какво щеше да стане, ако се поддадеше на порива. Щеше ли демонът в него да полудее? Щеше ли той да полудее?
– Накъде? – попита той Сиена, когато стигна до разклонение в коридора.
– Наляво! – каза тя задъхано.
– Ако ме лъжеш...
– Не лъжа.
Той зави наляво и се затича. Пред него се издигаше двойна врата, от която към него тичаха трима Ловци. Те вдигнаха оръжията си със съсредоточено изражение. Парис се опита да стреля, но беше използвал и последния куршум.
Той се наведе и се хвърли напред.
– Дръж се! – извика на Сиена.
Тя обви крака около кръста му. Той падна на земята и и двамата заедно се търколиха към Ловците и ги събориха като кегли на пътя на топка за боулинг.
Докато се търкаляха, той взе друго оръжие и застреля Ловците в главите. Плиснаха кръв и мозък. Сиена изпищя, но не проговори. Парис усети вина, че тя е станала свидетелка на негия свиреп нрав, но бързо отшумя. Нейното мнение за него вече нямаше значение.
Той блъсна вратата и се оказаха навън. Топлият нощен въздух беше приятен. Той се огледа наоколо и откри, че още е в Гърция и че наистина е бил в катедрала. На стълбите стояха хора, гледаха окървавеното му голо тяло и мърмореха за суматохата.
В далечината Парис чу воя на сирени.
С бързи стъпки той обиколи сградата и влезе в една тъмна уличка. Сиена изстена болезнено. Той я огледа. Тя беше отпусната като кукла.
– Погледни ме!
Тя бавно извърна глава и той видя, че очите ù бяха пълни с непролети сълзи и чертите ù бяха опънати от страдание. Усети нещо топло да се стича по бедрото му и се намръщи.
Когато беше сигурен, че са сами, той я постави на земята и я огледа. Тя беше успяла да мушне ръцете си в ръкавите и материята на ризата беше залепнала по бедрата ù.
Гърдите му се свиха. Сиена кървеше обилно и ризата вече беше залепнала за стомаха ù в голям пурпурен кръг.
Тя беше ранена.
– Сиена – каза той, разстроен, което състояние беше необичайно за него. Не трябваше да му пука. Той имаше намерение да я накаже. Беше искал да я нарани.
– Парис – каза тя задъхано. – Аз трябваше... да те... убия.
Главата ù се килна настрани, сякаш думите изсмукаха и последната част от силите на жената. Той обви ръце около нея и я притегли в прегръдката си. Само миг по-късно тя умря.
* * *
Лушън сграбчи ръката на Аня и я спря точно преди тя да премине през това гъсто петно въздух. Тя го погледна любопитно и той поклати глава.
– Ти пръв! – каза той на Уилям, в случай че влизаха в някакъв капан.
В началото воинът не реагира. Но после присви очи и вдигна рамене.
– Добре. Ще мина пръв – и без повече думи Уилям мина покрай тях в трептящия процеп.
Той изчезна, сякаш никога не е бил на планината.
Мили богове! Наистина беше портал. Лушън усети радост. Може би все пак щяха да намерят Клетката на принудата.
Но радостта му беше помрачена от предчувствие. За да спечелят клетката, може би трябваше да се бият с могъщата Хидра. Той беше очаквал това, но възможността никога не беше изглеждала толкова истинска.
– След мен! – каза той на Аня и закрачи напред, преди тя да може да протестира. – Бъди готова за бой!