Той стисна две ками в ръцете си. Малко трепереше и беше много слаб, но отказа да се поддаде.
Каквото и да беше очаквал да почувства при преминаването, не усети нищо. Проходът беше сух и лек като въздух. Нямаше миг на увисване или замайване. В един момент беше заобиколен от сняг и лед, а в другия беше в рая.
Топлият въздух го обви, стопли го, стопи леда и го накара да се изпоти.
– Леле! – ахна Аня зад него. Тя пристъпи до Лушън, стиснала меча, който беше откраднала от Уилям. – Това е невероятно! Кой да помисли, че има такова място в тези планини?
Уилям беше... къде? Лушън огледа тропическия остров. Имаше тучни изумрудени дървета и изобилие от цветя във всякакви цветове. Във въздуха се носеше аромат на кокос и ананас. Беше почти упойващо. Определено успокояващо. Подлъгващо. Веждите му се свиха объркано, но мускулите му се отпуснаха по собствена воля.
„Ти правеше нещо. Какво? Уилям.“ Внезапно си припомни. Тревата стигаше до коленете на Лушън. Той продължи да търси, като се опитваше да се пребори с умората, която все още го налягаше. Там! Уилям се беше облегнал на огромен сребрист камък далеч вляво.
Беше махнал палтото, шапката и ръкавиците си. Не държеше оръжие, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. По лицето му блестеше решителност, въпреки че Уилям се стараеше да изглежда равнодушен.
Лушън махна маската и палтото си и ги пусна. Не искаше да го спъват. С проклятието на Кронос, което беше надвиснало над него, беше достатъчно бавен.
Аня се съблече по тясна бяла тениска и шорти, които свършваха точно под извивката на задника ù. Въпреки състоянието си, Лушън веднага се възбуди при вида ù.
– Тук трябва да прекараме медения си месец – каза тя. Засмя се, скочи напред и затанцува сред цветята, а меките им венчелистчета галеха кожата ù така, както той искаше да я гали. – Не виждам и следа от чудовището. А ти? И пука ли ти? Никога не съм се чувствала толкова добре.
– Не, не виждам Хидра. – Лушън усети как се усмихва щастливо, докато я наблюдаваше. „Тя е пленителна – помисли той. – И е моя.“ И ако успееше да спечели клетката, той можеше да живее и да задържи Аня.
Внезапно тя спря, ахна и посочи.
– Лушън, виж, виж, виж! – каза тя развълнувано. – Клетката на принудата.
Той се загледа през кристалното езеро, което се простираше пред Аня. От другата му страна наистина имаше съвсем обикновена на вид клетка, поставена върху камък. Доста невзрачна за божествена реликва, не можеше да не помисли Лушън. Но тези полирани решетки бяха достатъчно високи, за да поберат човек и достатъчно широки, за да може човекът да легне, без да докосва другата страна. Чудеше се кого трябва да заключи вътре, за да научи за кутията на Пандора. Аня мислеше, че самата Хидра.
– Не е толкова бляскава, колкото мислех – отбеляза Аня като ехо на собствените му мисли.
– Не е.
– Хидра трябва да ни благодари, че я взимаме.
Хидра. Той трябваше да се бои от нея. Нали?
– Внимавай! – каза Лушън и се подготви за битка. – Чудовището може да е наблизо.
Уилям спокойно тръгна напред, като късаше стръкове от високата трева по пътя.
– Ти се закле, че ще ми върнеш книгата, ако ви доведа тук – каза той на Аня. – И както виждаш, ви доведох.
– Да, заклех се и да, доведе ни. Щом се върнем, ще получиш книгата си. Имаш думата ми.
През Лушън премина вълна от замайване. Той пое дълбоко въздух, но това само усили замайването. Когато помисли да не диша, вече беше твърде късно. Беше почти изваден от строя. Какво му ставаше?
– Съжалявам – чу Уилям да казва и тогава меч се заби в Лушън, срязвайки кожа, органи и дори кост, а всяка допирна точка гореше, докато воинът изви меча и сряза още по-дълбоко. – Надявах се да не се стигне до това.
Ако беше в нормално състояние, Лушън щеше да види удара и да се пренесе. Щеше да се излекува. А така не можеше да помръдне. Не му пукаше дали ще помръдне. Усети как малкото енергия, която притежаваше, се изцежда от него. После коленете му поддадоха и той се свлече на земята. Дали Уилям владееше някакви сили?
„Аня.“
Той чу вика ù – смразяващ кръвта писък от гняв и ярост, омраза и страх. Внезапно желанието му за живот се върна.
– Копеле такова!
– Кронос дойде при мен, докато се приготвяхте, Аня – извика Уилям. – Заплаши да ме убие, ако не убия вас двамата, щом клетката бъде намерена. Не исках да го правя, но вие ме принудихте. Съжалявам. Наистина. Трябва да вярваш...
– Аз ще те убия, шибан предател!
Мечът беше измъкнат от Лушън и черна паяжина замъгли зрението му. Но успя да види Аня с меч в ръка, а прекрасното ù лице беше засенчено от мрачна буря. Видя как Уилям заема отбранителна позиция срещу нея, решителен и непоколебим.