Оранжево-златиститете пламъци стопиха кожата, унищожиха я и обгориха раната. Хидра се сгърчи и трепна от ярост. Вече вбесена, тя използва всичката си останала сила, за да захапе Аня. Лушън я задържа здраво, докато неговата жена се извъртя и замахна отново с меча.
Контакт.
Втората глава падна. Аня отново създаде огън и изгори раната, въпреки че две от змиите захапаха ръката ù. Аня се сви, но задържа пламъците. Създанието изрева, отпусна се и се срина във водата. Звукът от този последен рев продължи да отеква дълго, докато накрая благословено заглъхна.
Възхитен, той се задържа във въздуха за миг. Бяха го направили. Бяха победили!
Аня падна на земята задъхана, но усмихната. Лушън се пренесе до брега и се опита да се върне в тялото си, но сякаш някакъв щит пречеше на духа му да се съедини с плътта. Той се намръщи. Опита отново. Отново се провали.
Защо не можеше да влезе?
„Твърде слаб си.“ Мисълта се заби в ума му. Той беше слаб, да, но би трябвало да може да влезе. Ако не можеше... Намръщен, той опита за последен път да се плъзне в тялото си. Нищо.
Можеше само да се носи над него безсилен. Погледна към Аня. Тя се отпусна на колене в кръга от трева до тялото му.
– Връщай се тук! – каза тя и погледна нагоре към духа му, като му се усмихна уморено. – Ще се погрижа за раните ти.
Той опита отново. Наистина опита. Трябваше да я докосне един последен път. Тази жена му беше дала повече щастие за няколко седмици, отколкото беше изпитал за хиляди години. Но остана точно където беше.
– Лушън – извика тя и в гласа ù се долавяше тревога. – Това не е смешно. Връщай се в тялото си!
– Не мога.
Мина миг, преди тя да реагира. Яростно поклати глава. Беше много уплашена, но и не вярваше.
– Можеш.
– Аня. – Така беше най-добре. Той го знаеше преди дни, знаеше го и сега. Тялото му щеше да умре и Кронос нямаше да има с какво да я заплашва. Тя щеше да е свободна и ключът щеше да остане само неин.
– Не се отказвай! – каза тя и отново поклати глава. От гърлото ù се откъсна хлип. – Продължавай да опитваш!
– Аня.
– Няма да умреш. Чу ли ме? – Очите ù се изпълниха със сълзи, докато гледаше нагоре към него. – Няма да умреш – промълви тя на пресекулки. – Няма да ти позволя. Помогни ми, Уилям! – извика тя, напълно забравила за гнева си към него, но воинът беше припаднал. Тя започна да удря гърдите на Лушън, опитвайки се да накара сърцето му да се задвижи.
– Аня. Моля те! – разкъсваше се, като я гледаше така. Отпусна се до нея и се опита да прокара ръка през косата ù, но усети единствено топлината на въздуха. – Обичам те.
Още докато говореше, Смърт изрева с много повече ярост и болка от Хидра. Лушън се почувства така, сякаш гори, сякаш вътрешностите му подхранваха гладен огън. Той също започна да реве. Болката беше прекалено силна. Беше разкъсван на две.
Богове! Мъж и демон се отделяха, осъзна той. Откъсваха се.
– Лушън, какво има? – извика Аня и престана да се грижи за физическата му форма. – Ти ще се оправиш. Ще дам на Кронос Всеотварящия ключ. Ти ще се оправиш – повтори тя.
Той искаше да отговори, искаше да ù каже да стои далеч от Кронос, но изгарянето се усили и не успя да каже нищо. Ако той и Смърт успееха да се разделят напълно, Лушън наистина щеше да умре. Точно като Баден. Нали?
– Аз ще се погрижа за всичко. – Аня изчезна. Преди той да успее да се паникьоса, тя се върна на късчето окървавена трева до тялото му. Очите ù бяха светещи езера. – Кажи ми какво става с теб! Нека ти помогна!
Борейки се с болката, опитвайки се да задържи Смърт, той отново се пресегна. Призрачните му пръсти отново преминаха през нея. Сълзите вече течаха от очите на Аня и гледката го разби.
– Обичам те – най-после успя да каже той.
– Кронос! – изкрещя тя.
– Спри! – Той се преви. Всеки миг Смърт щеше да е напълно свободен. Странно. Беше прекарал толкова години да мечтае за живот без демона, а сега и двамата се опитваха да се задържат един за друг с малкото сила, която им беше останала.
– Кронос!
Лушън отвори уста, за да заговори, но не излезе звук. Последната му връзка със Смърт се скъса и той вече не знаеше нищо.
* * *
Аня повърна в мига, в който духът на Лушън изчезна. Когато стомахът ù беше напълно празен, тя извика отново Кронос.
– Готова съм да се пазаря. Чуваш ли ме? Готова съм.
Както винаги, той се повяви като лъч ослепителна светлина. Тя примигна и се изправи на треперещите си крака. Духът на Лушън все още го нямаше. Беше изчезнал. О, богове! Беше видяла скелетния образ на Смърт да се откъсва от него с вой (о, богове, какъв вой!), преди и той да изчезне. „Дано не съм закъсняла прекалено много!“