– Да приключваме с това! – Тя преглътна, издиша и после произнесе необходимите думи. – Аз, Аня, позната през вековете като Анархия, доброволно давам на Кронос, крал на боговете, Всеотварящия ключ. Правя го охотно и без възражения.
Въздухът около Кронос направо бръмчеше от очакването му, когато богът се пресегна в нея с призрачна ръка, точно както беше виждала да прави Лушън с мъртвите толкова много пъти. Гърдите ù пламнаха. Остра болка изригна, когато той издърпа ръката си. В дланта му пулсираше ярка кехлибарена светлина. Коленете на Аня поддадоха и тя се срина. Кронос затвори очи и постави светлината върху сърцето си.
Доволната му усмивка беше последното нещо, което Аня видя, преди целият ù свят да почернее.
* * *
– Пусни ме!
Лушън никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Просто не знаеше какво да прави. Аня беше заключена в Клетката на принудата от четири дни. Въпреки връзката им, тя нямаше представа кой е той. Пазеше само спомените си от преди да приеме ключа в тялото си. Тя постоянно настояваше да я пусне. Но той не я пусна. Не можеше. Тя щеше да избяга, можеше дори да се опита да го убие.
Беше заплашвала да го направи достатъчно често. Той все още можеше да усети емоциите ù, затова знаеше, че наистина го мисли. Тя също можеше да усеща неговите емоции и всеки ден го питаше защо я обича. Винаги задаваше въпроса объркано, сякаш бяха непознати и той трябваше да гледа на нея с отвращение. Тя със сигурност гледаше на него с отвращение.
Той крачеше из стаята си като оковано гладно животно. Тя беше дала Всеотварящия ключ на Кронос заради него. Той не можеше да понесе мисълта, че го е направила, и искаше да я напляска и да я прегърне едновременно. Тя беше загубила спомените си, но поне не беше изгубила силите си. Искаше му се да мисли, че е заради връзката им.
Тя му беше дала сила веднъж и сега той явно ù връщаше услугата.
Само ако можеше да я накара да си спомни за него.
– Пусни ме от тук! – изкрещя му тя. – Нямаш право да ме държиш. Как си ме преместил от Тартар без моето знание?
Лушън спря и се загледа към нея, гърдите му се стегнаха. Той мразеше мисълта, че тя се е отказала от толкова много спомени заради него, да, но още повече мразеше да я гледа как страда.
– Аня. Ние сме свързани. Защо не ме помниш?
– Копеле! – Тя се пресегна през решетките и одраска гърдите му, пускайки кръв. – Ела близо до мен и усети болката! Чу ли ме? Капитанът беше по-голям от теб, а аз го убих без да мигна.
Той се отпусна на пода пред решетките. Последните няколко дни отново се разиграха в ума му. Когато се беше събудил в стаята си жив, отново свързан със Смърт, той беше вън от себе си от радост. После беше видял Аня да спи в клетката. После тя се беше събудила и го беше погледнала така, сякаш е непознат. Ругаеше го. Мразеше го.
Нищо ли нямаше да стане както трябва?
Сякаш върху всички воини беше паднал покров. Беше научил, че Парис се е върнал от Гърция разбит. Воинът отказваше да говори за това, така че никой не знаеше какво се е случило.
Парис скоро щеше да замине за САЩ, за да се присъедини към Гидиън, както беше планирано, но Лушън не можеше да не чувства вина, защото той беше този, който каза на другите да не се тревожат за Парис. Това закъснение, този изтормозен поглед... нещо със сигурност беше тръгнало зле.
Аерон и Рейес също бяха в САЩ, но никой не беше говорил с нито един от двамата и не знаеха какво става с тях. Което на свой ред значеше, че никой не знае какво се е случило с Даника и семейството ù. Лушън въздъхна. Другите воини все още търсеха следи от останалите Хидри. Дотук никакъв късмет.
Лушън трябваше да е там, трябваше да търси с тях. Най-малкото трябваше да помага на Парис да се възстанови от това, което му се беше случило. Така беше винаги. Нещо се случваше и Лушън го оправяше, както може. Но не можеше да остави Аня. И нямаше да го направи. Тя беше неговият живот.
За съжаление, изглежда той не можеше да направи нищо за нея.
Тя не помнеше нито Мадокс, нито Ашлин, въпреки че двамата я посещаваха всеки ден, за да ù благодарят за това, което беше направила за тях. Аня слушаше, изглеждаше сякаш омеква за малко, но спомените ù не се връщаха. Той дори ù беше дал близалките, които тя обичаше, но без полза. Какво още можеше да направи?
– Обичам те – каза ù той.
– Е, аз те мразя. Пусни ме! – Решетките издрънчаха, когато тя ги разтърси.
Той отпусна глава в ръцете си.
– Няма да си спомниш за мен независимо от всичко, което правя. Нали?