– Върви по дяволите! – Тя заби юмрук през решетките в тила му. – Няма да бъда твоя робиня. Чуваш ли ме? Не съм ничия робиня!
С натежало сърце (искаше му се отново да умре) той стана и отключи вратата.
В началото Аня просто стоеше там и го гледаше.
– Защо си толкова тъжен? Защо ме освобождаваш?
– Не мога да понасям да те гледам затворена.
– Защо? – Без да изчака отговора му, тя поклати глава, излезе от клетката, като остави колкото можеше повече разстояние между тях и обърна присвитите си очи към него. – Какво ми има? Защо ме боли при мисълта да си тръгна?
Сълзи се стекоха по бузите му и той ги изтри. Не смееше да се надява. Още не.
– Аз съм твоята половинка.
– Аз нямам половинка. – Тя тръгна към него с ярост в кристалните си очи. По пътя задигна една от камите, които той беше поставил на нощното шкафче. – Ще си платиш за това, че си ме заключил.
В този момент един спомен дойде на мястото си. Веднъж беше стояла по същия начин пред него и му беше разказвала за клетката. Който е вътре, трябва да прави точно каквото собственикът ù нареди.
Дори да убие себе си? – беше попитал той.
Да – беше отговорила тя.
Наистина беше толкова просто. Тя се намръщи и скочи към него. Като внимаваше да не я нарани, изпълнен с надежда за първи път от дни, той изби ножа от ръката ù, сграбчи я, пренесе я в клетката и после се пренесе навън, преди тя да разбере какво става.
Тя изкрещя към него, докато той заключваше вратата.
– Ще те убия за това! Що за садистична игра играеш? – погледът ù попадна върху татуировката му, която пулсираше в червено и черно. Аня примигна като хипнотизирана и част от яростта ù се стопи. – Красива е.
Може би тя си спомняше. С огромна надежда той стисна решетките и се загледа в нея.
– Седни, Аня!
Тя падна по задник и го изгледа свирепо. Негодуванието се беше върнало в очите ù. Действаше. Тя отвори уста да закрещи, но той каза:
– Мълчи, Аня!
Устните ù се затвориха. Възмущението се превърна в истинска ярост.
Ако това не подействаше...
– Спомни си за мен, Аня! Спомни си времето ни заедно! Заповядвам ти да си спомниш.
Клепачите ù се затвориха и тя изпъшка. Чертите ù се изкривиха сякаш от болка. Аня падна по гръб и се сви на топка, стиснала слепоочията си.
– Аня! – изкрещя той загрижен, отвори вратата и клекна до нея.
Мина доста време, докато тя се гърчеше, стенеше и проклинаше, стиснала с нокти главата си. Той я държеше, мърмореше успокоителни думи и се мразеше. „Какво ù причиних?“ Тази жена се беше отказала от всичко заради него.
Но най-накрая тя утихна. Тънък слой пот лъщеше по кожата ù. Под очите ù имаше сенки.
– Толкова съжалявам, скъпа. Ще те пусна, но не очаквай да те забравя! Ние сме свързани. Аз ще те следвам и ще направя всичко по силите си да те ухажвам и да те спечеля. Затова се приготви да ме виждаш често! Твърде много те обичам, за да те пусна.
– Сякаш бих ти позволила някога да ме пуснеш. Ти си мой. И аз те обичам, Цветенце. – Тъмните ù мигли запърхаха и очите ù вече блестяха с любов. – Богове, толкова се радвам, че си жив!
Заля го такова поразително щастие, че той трепереше, когато я притисна към себе си.
– Аня, сладка Аня!
– Толкова те обичам – каза тя.
Той зарови глава във врата ù и вдиша ягодовия ù аромат.
– Благодаря на боговете, Аня. Умирах всеки път, щом ме погледнеше, сякаш съм непознат.
Тя целуна лицето му и зарови ръце в косата му.
– Мислех, че съм те загубила.
– Ти се отказа от всичко заради мен.
– Е, това е, защото ти си най-важното нещо в живота ми.
Той я притисна плътно към себе си и я пренесе на леглото. Някак щеше да намери начин да възстанови силите ù. Може би като я сложи обратно в клетката и ù заповяда да си ги върне. Ако не...
– Докато съм жив, ще ти се реванширам.
Тя се усмихна и обви крака около кръста му.
– Такъв беше и моят план. Сега ми разкажи какво стана!
Той също се усмихна. През целия си живот никога не беше се чувствал толкова щастлив. Разказа ù каквото знаеше за приятелите си.
– Уилям се е измъкнал от планината и е оздравял. Последвал ни е тук и сега си иска книгата. Не му позволих да влезе в крепостта, но се обажда всеки ден.
Очите ù се присвиха.
– О, ще му върна книгата както обещах. По-късно. Може първо да откъсна няколко страници, но се случват инциденти.
– Той се извини безброй пъти и тъгата му изглежда е искрена. Искам да се махне оттук, но той няма да си тръгне, докато не говори с теб.
– По-късно. Точно сега ще се любим.