Выбрать главу

– Върви по дяволите! – Тя заби юмрук през решетките в тила му. – Няма да бъда твоя робиня. Чуваш ли ме? Не съм ничия робиня!

С натежало сърце (искаше му се отново да умре) той стана и отключи вратата.

В началото Аня просто стоеше там и го гледаше.

– Защо си толкова тъжен? Защо ме освобождаваш?

– Не мога да понасям да те гледам затворена.

– Защо? – Без да изчака отговора му, тя поклати глава, излезе от клетката, като остави колкото можеше повече разстояние между тях и обърна присвитите си очи към него. – Какво ми има? Защо ме боли при мисълта да си тръгна?

Сълзи се стекоха по бузите му и той ги изтри. Не смееше да се надява. Още не.

– Аз съм твоята половинка.

– Аз нямам половинка. – Тя тръгна към него с ярост в кристалните си очи. По пътя задигна една от камите, които той беше поставил на нощното шкафче. – Ще си платиш за това, че си ме заключил.

В този момент един спомен дойде на мястото си. Веднъж беше стояла по същия начин пред него и му беше разказвала за клетката. Който е вътре, трябва да прави точно каквото собственикът ù нареди.

Дори да убие себе си? – беше попитал той.

Да – беше отговорила тя.

Наистина беше толкова просто. Тя се намръщи и скочи към него. Като внимаваше да не я нарани, изпълнен с надежда за първи път от дни, той изби ножа от ръката ù, сграбчи я, пренесе я в клетката и после се пренесе навън, преди тя да разбере какво става.

Тя изкрещя към него, докато той заключваше вратата.

– Ще те убия за това! Що за садистична игра играеш? – погледът ù попадна върху татуировката му, която пулсираше в червено и черно. Аня примигна като хипнотизирана и част от яростта ù се стопи. – Красива е.

Може би тя си спомняше. С огромна надежда той стисна решетките и се загледа в нея.

– Седни, Аня!

Тя падна по задник и го изгледа свирепо. Негодуванието се беше върнало в очите ù. Действаше. Тя отвори уста да закрещи, но той каза:

– Мълчи, Аня!

Устните ù се затвориха. Възмущението се превърна в истинска ярост.

Ако това не подействаше...

– Спомни си за мен, Аня! Спомни си времето ни заедно! Заповядвам ти да си спомниш.

Клепачите ù се затвориха и тя изпъшка. Чертите ù се изкривиха сякаш от болка. Аня падна по гръб и се сви на топка, стиснала слепоочията си.

– Аня! – изкрещя той загрижен, отвори вратата и клек­на до нея.

Мина доста време, докато тя се гърчеше, стенеше и проклинаше, стиснала с нокти главата си. Той я държеше, мърмореше успокоителни думи и се мразеше. „Какво ù причиних?“ Тази жена се беше отказала от всичко заради него.

Но най-накрая тя утихна. Тънък слой пот лъщеше по кожата ù. Под очите ù имаше сенки.

– Толкова съжалявам, скъпа. Ще те пусна, но не очаквай да те забравя! Ние сме свързани. Аз ще те следвам и ще направя всичко по силите си да те ухажвам и да те спечеля. Затова се приготви да ме виждаш често! Твърде много те обичам, за да те пусна.

– Сякаш бих ти позволила някога да ме пуснеш. Ти си мой. И аз те обичам, Цветенце. – Тъмните ù мигли запърхаха и очите ù вече блестяха с любов. – Богове, толкова се радвам, че си жив!

Заля го такова поразително щастие, че той трепереше, когато я притисна към себе си.

– Аня, сладка Аня!

– Толкова те обичам – каза тя.

Той зарови глава във врата ù и вдиша ягодовия ù аромат.

– Благодаря на боговете, Аня. Умирах всеки път, щом ме погледнеше, сякаш съм непознат.

Тя целуна лицето му и зарови ръце в косата му.

– Мислех, че съм те загубила.

– Ти се отказа от всичко заради мен.

– Е, това е, защото ти си най-важното нещо в живота ми.

Той я притисна плътно към себе си и я пренесе на леглото. Някак щеше да намери начин да възстанови силите ù. Може би като я сложи обратно в клетката и ù заповяда да си ги върне. Ако не...

– Докато съм жив, ще ти се реванширам.

Тя се усмихна и обви крака около кръста му.

– Такъв беше и моят план. Сега ми разкажи какво стана!

Той също се усмихна. През целия си живот никога не беше се чувствал толкова щастлив. Разказа ù каквото знаеше за приятелите си.

– Уилям се е измъкнал от планината и е оздравял. Последвал ни е тук и сега си иска книгата. Не му позволих да влезе в крепостта, но се обажда всеки ден.

Очите ù се присвиха.

– О, ще му върна книгата както обещах. По-късно. Може първо да откъсна няколко страници, но се случват инциденти.

– Той се извини безброй пъти и тъгата му изглежда е искрена. Искам да се махне оттук, но той няма да си тръгне, докато не говори с теб.

– По-късно. Точно сега ще се любим.