Той отново се зачуди защо беше отишла при него.
– Здравей, Смърт! – каза застрашително звучащ мъж. Никой не се появи, но оръжието беше изтръгнато от ръката на Лушън и запратено на земята. – Знаеш ли кой съм аз?
Лушън не си позволи да изрази никаква външна реакция, но през него плъзна страх, който заличи всички други емоции. Не беше чувал този глас преди, но знаеше на кого принадлежи. Дълбоко в себе си знаеше.
– Господарю Титан! – каза той. Не много отдавна Лушън щеше да приветства проявеното внимание от този бог. Сега знаеше по-добре.
Аерон, пазител на Ярост, беше получил такова внимание преди месец. Беше му заповядано да убие четири жени. Титаните бяха отказали да разкрият защо. Аерон беше отхвърлил тази заповед и сега беше неволен гост на тъмницата на Повелителите. Беше заплаха за себе си и за света. Жажда за кръв поглъщаше воина всяка минута от всеки ден.
Лушън не можеше да понесе, че приятелят му е доведен до такова животинско състояние. Още по-лошо. Той мразеше растящото чувство на безпомощност, което го обземаше при мисълта, че колкото и силен да беше, не можеше да направи нищо. И всичко това се дължеше на съществото, което се материализираше сега пред него.
– С какво заслужих тази... чест? – попита той.
Плавно Кронос пристъпи в лъч кехлибарена светлина. Имаше гъста сива коса и сива брада. Дълъг ленен хитон обвиваше високото му слабо тяло. Дрехата беше толкова добре изтъкана, че приличаше на копринена. Очите му бяха като тъмни бездънни езера.
В лявата си ръка държеше черната Коса на Смърт – оръжие, което Лушън мечтаеше да грабне и да използва срещу жестокия бог, защото то можеше да отсече главата на безсмъртен за миг. Като превъплъщение на Смърт Косата и без това трябваше да принадлежи на него, но беше изчезнала, когато Кронос беше затворен. Лушън се чудеше как той беше успял да я намери и дали можеше да намери и кутията на Пандора толкова лесно.
– Не ми харесва тонът ти – отвърна кралят най-накрая, измамно спокоен. Този тембър Лушън познаваше добре, защото сам го използваше, докато се опитваше да постави под контрол емоциите си.
– Моите извинения! – Копеле. Въпреки оръжието Кронос не изглеждаше достатъчно могъщ, за да избяга от Тартар и да свали предишния цар Зевс. Но го беше направил. С жестокост и коварство, доказвайки отвъд всяко съмнение, че не е някой, на когото да се опълчват.
– Срещна дивата и неуловима Аня – гласът на бога се понесе през нощта като тих шепот, но все пак излъчваше мощ толкова силно, че можеше да повали цяла армия.
Страхът на Лушън се усили стократно.
– Да. Срещнах я.
– Целуна я.
Ръцете му се свиха при опиянението от спомена, от ярост, че страстният момент е бил наблюдаван от това омразно същество. „Спокойно!“
– Да.
Кронос се плъзна към него, тих като нощта.
– Тя някак успява да ми се измъкне от много седмици. Обаче търси теб. Защо го прави, как мислиш?
– Честно казано, не знам. – И наистина не знаеше. Все още не виждаше смисъл от оказаното от нея внимание. Жарта в целувката ù сигурно беше фалшива. И все пак беше успяла да го изгори – него, душата му и демона.
– Няма значение. – Богът застана пред него и спря, за да се вгледа дълбоко в очите му. Кронос дори миришеше на мощ. – Сега ще я убиеш.
При това изявление демонът Смърт разтърси ума на Лушън, но този път Лушън не беше сигурен дали демонът го прави от нетърпение, или от негодувание.
– Да я убия?
– Изглеждаш изненадан?! – Богът най-после отмести очи от Лушън и мина край него, сякаш разговорът беше свършил.
Въпреки че беше съвсем слабо докосване, Лушън беше изблъскан назад, сякаш беше ударен от кола. Мускулите му се свиха, а дробовете му се сплескаха. Когато се изправи, опитвайки се да си поеме въздух, той се извъртя. Кронос вървеше в мрака и скоро щеше да изчезне.
– С ваше позволение – извика той, – може ли да попитам защо я искате... мъртва?
Богът отговори, без да се обръща:
– Тя е Анархия. Беда за всички, които я срещнат. Това трябва да е достатъчна причина. Трябва да ми благодариш за тази чест.
Да му благодари? Лушън стисна зъби, за да не каже това, което мислеше. Повече от всякога искаше да отсече главата на бога. Но остана на място, защото знаеше колко жестоко може да бъде неговото възмездие. Той, Рейес и Мадокс едва се бяха освободили от древното проклятие, в което Рейес беше принуден да намушква Мадокс всяка нощ, а Лушън беше заставен да придружава душата на падналия воин до ада.