– Ние също оставяме следа от разрушение и хаос навсякъде, където отидем.
– Преди, но никога не сме се наслаждавали на това. Тя се усмихваше, докато те прелъстяваше. – Рейес се намръщи. – Видях погледа ти. Ти я гледаше така, както аз гледах Даника.
Даника. Една от човешките жени, които Аерон трябваше да убие. Рейес я иска повече, отколкото би искал да поеме следващия си дъх, подозираше Лушън, но беше принуден да я пусне, с надеждата да я спаси от жестокостта на боговете. Лушън подозираше, че воинът съжалява за решението си и че иска да я пази отблизо и лично.
„Какво ще правя?“ Лушън знаеше какво иска да направи. Да забрави Аня и да пренебрегне заповедта на Кронос, както беше направил Аерон. Но ако пренебрегне царя на боговете, щеше да си изпроси наказание. Както се беше случило с Аерон. Приятелят му не можеше да издържа повече. В това Лушън беше сигурен. Всички те вече бяха на ръба между доброто и злото. Още малко и щяха да паднат, да се отдадат на демоните си и да спрат да се борят с постоянния порив да унищожават.
Лушън въздъхна. Проклети богове. Божествената заповед беше дошла във възможно най-лошия момент. Кутията на Пандора беше някъде там, скрита. Заплаха за тяхното съществуване. Ако някой Ловец я намереше, преди тях, демонът можеше да бъде изтръгнат от него, което щеше да го убие, защото мъж и демон бяха сложно обвързани.
Лушън нямаше нищо против мисълта за собствената си смърт, но отказваше да позволи братята му да бъдат убити. Чувстваше се отговорен за тях. Ако не беше отворил кутията, за да отмъсти за наранената си гордост, защото не беше избран да я пази, мъжете му нямаше да бъдат принудени да подслоняват демони в телата си.
Той нямаше да унищожи живота им – живот, на който някога се бяха наслаждавали като елитни воини на гърците. Безгрижни, нехайни. Дори щастливи.
Отново въздъхна. За да предпази приятелите си от още болка, той щеше да убие Аня, както му беше заповядано. Лушън взе това решение с болезнено съжаление. Но първо трябва да открие богинята. Което значеше, че отново ще бъде близо до нея.
Мисълта да види Аня още веднъж, да подуши ягодовия ù аромат, да погали меката ù кожа го изтезаваше. Дори преди цяла вечност, когато се беше влюбил силно в смъртна жена – Марая, и тя също се беше влюбила в него, той не я беше желал така. Чувството беше като гореща болка, която заливаше всеки сантиметър от тялото му и отказваше да се махне.
Марая... сладката невинна Марая. Жената, на която беше дал сърцето си скоро след като се научи да контролира демона си. Дотогава беше живял на земята сто (двеста?) години. Времето изглежда не съществуваше. Всеки ден беше като останалите. После беше срещнал Марая и животът отново беше придобил смисъл. Беше копнял за нещо добро, за нещо чисто, което да изтрие мрака.
Тя беше слънчева светлина в неговата нощ, ярка свещ в безмилостния му мрак и той се беше надявал да прекара цяла вечност да я боготвори. Но твърде скоро я порази болест. Смърт незабавно беше разбрал, че тя няма да оцелее. Лушън трябваше да вземе душата ù в онзи момент, но не беше в състояние да го направи.
Болестта обезобразяваше тялото ù седмици наред, унищожаваше я част по част. Колкото по-дълго чакаше той, надявайки се тя да оздравее, толкова повече страдаше тя. Към края плачеше, крещеше и се молеше за смърт. С разбито сърце, знаейки, че повече никога няма да бъдат отново заедно, той най-накрая се беше пречупил и беше изпълнил дълга си.
Това беше нощта, когато се сдоби с белезите.
Лушън се беше нарязал на ивици с отровен нож. Всеки път, щом раните се опитваха да заздравеят, той се беше молил за белези и се беше рязал отново. И отново. Дори се беше горил, докато накрая кожата спря да се подновява. В скръбта си той се беше надявал никоя жена да не го доближи отново и той никога да не страда от загубата на любима.
Никога не беше съжалявал за действието си. Досега. Беше провалил всеки шанс да бъде мъж, когото Аня наистина да желае. Жена, толкова физически съвършена, колкото беше тя, заслужаваше също толкова съвършен мъж. Той се намръщи. Защо мислеше за това? Тя трябваше да умре. Желание от чиято и да е страна само щеше да усложни нещата. Тоест, да ги усложни още повече.
Образът на Аня отново се появи в ума му и погълна мислите му. Лицето ù беше чувствен пир, а тялото ù сексуален наркотик. Като мъж той виеше от ярост при мисълта да я унищожи. Като безсмъртен воин... е, той също виеше.
Вероятно можеше да убеди Кронос да отмени заповедта си. Вероятно... Лушън изсумтя. Не. Това нямаше да подейства. Да се опитва да се пазари с Кронос, беше по-глупаво, отколкото да не изпълни заповедта. Кралят на боговете само щеше да му нареди да направи нещо по-лошо.