Проклятие! Защо Кронос я искаше мъртва? Какво беше направила?
Дали не го беше отхвърлила заради друг?
Лушън пренебрегна ревността и собственическото чувство, които се бяха загнездили в съзнанието му. Игнорира звънтенето „моя“ в ушите си.
– Чакам – каза Рейес, нахлувайки в мислите му.
Лушън примигна и се опита да не мисли за това.
– Какво?
– Да ми кажеш какво стана там навън.
– Нищо не е станало – излъга той с равен тон. Мразеше да лъже, но се налагаше.
Рейес поклати глава.
– Устните ти още са подути и разранени от целувката. Косата ти е разрошена от нейните пръсти. Ти застана пред нея, когато искахме да я хванем, и тя изчезна. Нищо не било станало? Помисли пак!
Рейес имаше достатъчно тревоги, за да носи и бремето на Лушън.
– Кажи на другите, че ще се срещнем в Гърция! Няма да пътувам с тях, както планирахме.
– Какво? – Рейес се намръщи. – Защо?
– Наредено ми беше да взема една душа – беше единственото, което Лушън каза.
– Да вземеш душа. Не просто да я придружиш до рая или до ада? Не разбирам.
Лушън кимна.
– Няма нужда да разбираш.
– Знаеш, че мразя, когато станеш потаен. Кажи ми чия и защо?
– Има ли значение? Душата си е душа и изходът е същият, независимо от причината. Смърт. – Лушън тупна Рейес по рамото и се изправи на крака. Преди воинът да изрече друга дума, Лушън излезе от клуба и не спря, докато не стигна до мястото, където беше целувал (и загубил) Аня.
В съзнанието си той почти пресъздаваше всичко –можеше да чуе стенанията ù. Почти можеше да усети как ноктите ù се забиват в гърба му и как бедрата ù се блъскат във възбудения му член. Ерекция, която не беше спаднала. Въпреки всичко.
Страстното желание все още дращеше в него, но той го игнорира и затвори дясното си око. Изучавайки мястото със синьото (духовното) око, той видя дъга от блестящи ефирни цветове. Чрез тези цветове той можеше да възстанови всяко деяние, което се беше случило тук, всяка емоция, която посетителите бяха почувствали. Понякога можеше дори да определи точно кой какво беше направил.
Беше го правил безброй пъти преди и сега лесно отдели от плявата това, което му беше нужно, и намери следите от последната активност. Там до скоро издигнатите и боядисани дъски на чисто новата сграда имаше искрящи звезди от страст.
Целувката.
В духовния свят страстта на Аня се виждаше като пламтящо розово. Истинска. Неподправена, както, макар и с колебание, беше допуснал. Тази розова следа блестеше заслепително, за разлика от всичко, което някога беше виждал. Наистина ли го беше желала тогава? Възможно ли беше същество, толкова съвършено физически, да намира него за достоен? Това не изглеждаше много вероятно, но доказателството грееше към него като пътека към спасителен заслон насред буря.
Стомахът му се сви и той целият пламна. Искаше отново да опита вкуса ù. Гърдите му се стегнаха от остра болка и сърцето му затуптя силно. О, как искаше да държи тези гърди в ръцете си отново и да усеща как зърната се втвърдяват в дланите му. Да потопи два пръста във влажната ù сърцевина и да ги плъзга навътре и навън, първо бавно, после по-бързо и по-бързо. Тя щеше да свърши и може би дори да моли за още. Лушън изстена.
„Тя трябва да умре от твоята ръка. Не забравяй!“
Сякаш можеше, помисли той и сви юмруци.
– Къде си отишла? – промърмори той и проследи искрите на мястото, на което беше стояла тя, когато сякаш нещо го блъсна. Към него примигна синьо. Тъга. Тя е била тъжна? Защото той каза, че тя няма значение? Знанието го изпълни с вина.
Той проучи цветовете по-внимателно. Преплетено в синьото имаше ярко пулсиращо червено. Сигурно беше засегнал чувствата ù и това трябва да я беше ядосало. Вината се засили. В своя защита можеше да каже, че беше допуснал, че тя си играе с него, че не го иска истински. Не беше мислил, че ще я интересува дали той я иска или не.
Изненада го извънредно, че тя се интересуваше от него.
Докато продължаваше да оглежда цветовете, той откри слаба следа от бяло. Страх. Нещо я беше уплашило. Какво? Дали беше усетила Кронос? Дали го беше видяла? Дали знаеше, че той ще произнесе смъртната ù присъда?
На Лушън не му харесваше идеята тя да е уплашена.
Всеки мускул в тялото му се напрегна, докато следваше бледата следа от бяло. Той позволи на тялото си да се слее с демона на Смърт и стана просто дух, среднощна мъгла, която можеше да се пренася от едно място на друго за миг.