Лушън се стресна, когато есенцията на Аня го отведе до крепостта. До неговата стая по-точно. Явно не беше останала дълго, но изглежда беше крачила от едната страна на стаята до другата, после се беше пренесла до...
Спалнята на Мадокс и Ашлин. Лушън сви вежди от объркване. Защо тук? Двамата спяха в леглото, прегърнати и със зачервени лица от (той беше сигурен) скорошния секс маратон.
Лушън се опита да игнорира внезапния прилив на завист, преди да хване отново следата на Аня и да се пренесе...
В апартамент, който не познаваше. Лунната светлина се процеждаше вътре през процепи в черните покривала на прозорците. Беше тъмно. Дали беше все още в Будапеща? Обзавеждането беше оскъдно – протрит кафяв диван, избутан до стената, разнищен плетен стол, който можеше да намушка седящия в гърба. Без телевизор, компютър или някой от другите модерни уреди, с които Лушън беше свикнал през годините.
От съседната стая отекваше дрънченето на удрящи се една в друга ками. Той познаваше този звук доста добре. Позволи си да се пренесе там, защото знаеше, че който и да беше вътре, нямаше да може да го види.
Той стигна до вратата и зяпна от изненада. Даника, облечената жена, която Рейес желаеше страстно, хвърляше ками в чучело с човешки ръст, окачено на стената. Чучело, което изненадващо приличаше на кръстоска между Рейес и Аерон.
– Ще ме отвличате, а? – промърмори тя. Пот се стичаше по слепоочията и гърдите ù. Сивият ù потник беше прогизнал по тялото ù. Дългата ù руса опашка се беше залепила за врата ù. Тя сигурно се беше упражнявала от часове, за да изкара толкова пот в толкова студен апартамент.
Защо Аня беше дошла тук? Даника се криеше. Да я пуснат временно, беше единственият начин да дадат на смъртната жена живот, преди Аерон да я открие, както бяха заповядали боговете. И той щеше да го направи. Беше въпрос на време да избяга от тъмницата. Никой от воините не можеше да се насили да отнеме повече от свободата му, като го окове в единственото нещо, което наистина можеше да го удържи – неразрушимата верига, изкована от боговете. Така че, да – накрая Аерон щеше да избяга.
Лушън беше изкушен да разкрие присъствието си и да говори с Даника, но не го направи. Тя не пазеше добри спомени за него и нямаше да е склонна да му помогне да намери Аня. Той прокара два пръста по брадата си. Каквато и да беше целта на богинята на Анархията, тя явно се интересуваше от всичко, свързано с Повелителите.
Той беше по-объркан от всякога.
Тук нямаше отговори, само още въпроси, затова той не загуби повече време. Последва следата на Аня, която вече беше яркочервена (ядът отново се беше усилил) и се озова в...
Малък магазин. Той смяташе, че смъртните го наричат бакалия.
Веждите му се свъсиха още повече. Вече не беше в Будапеща, знаеше го, защото слънцето светеше ярко през прозорците на магазина. Множество хора се въртяха наоколо, плащаха за гориво и купуваха закуски.
Лушън излезе навън, без да бъде видян. Орда от жълти коли фучеше по близката улица, а смъртните бързаха по многолюдните тротоари. Той откри една сенчеста уличка и се материализира, без някой да види. Тласкан от любопитство, той се върна в магазина. Издрънча камбанка.
Една жена ахна, когато го видя, после бързо отмести поглед встрани. Едно дете посочи към него и беше порицано от майка си. Всички се отдръпваха от него толкова далеч, колкото можеха, без да изглеждат безочливо груби. До касата имаше опашка, която той прескочи, без да се извинява.
Никой не протестира.
Касиерът беше тийнейджър – момче, което приличаше доста на Гидиън. Синя коса, пиърсинг, татуировки. Но му липсваше дивата сила на Гидиън, докато пляскаше с дъвката си и подреждаше парите в касата. Бърз поглед към табелкта на тениската, която носеше, му осигури името на момчето.
– Денис, забелязал ли си светлокоса жена с къса черна пола...
– И леденосин едва видим потник? По дяволите, да, забелязах – довърши Денис вместо него и затвори касата. Лушън разпозна акцента. Беше в САЩ. Момчето вдигна очи към него и застина. Преглътна. – Ъ, да – гласът му потрепери. – Видях. Може ли да попитам защо?
Три емоции се сблъскаха в Лушън и никоя от тях не беше добре дошла. Ревност, че друг мъж се беше наслаждавал на вида на Аня, нетърпение, че скоро щеше да я намери, и ужас, че скоро трябваше да я убие.
– Тя говори ли с някого?
Момчето отстъпи назад и поклати глава.
– Не.
– Купи ли нещо?
Последва тежка пауза, сякаш момчето се боеше, че ще вбеси Лушън.
– Така да се каже.
Така да се каже? Когато Денис не продължи, Лушън стисна зъби и каза: