– Значи си дошъл да довършим това, което започнахме, нали, Цветенце? – Тя изглеждаше нетърпелива.
– Не – каза с равен тон. „Няма друг начин. Трябва да свършиш деянието.“
Сочните ù червени устни се нацупиха.
– Тогава защо... – Тя ахна и сложи едната си ръка на извития си хълбок. – Да не си дошъл да ме обидиш още повече? Защото трябва да знаеш, че няма да го понеса. Аз не съм маловажна.
О, да, беше я засегнал силно и знанието отново го изпълни с вина. Глупаво беше да изпитва вина, когато беше дошъл да я рани безвъзвратно, но емоцията беше твърде силна, за да се бори с нея.
– Не за това дойдох – каза той и този път добави: – Съжалявам, Аня, дойдох, за да те убия.
ТРЕТА ГЛАВА
Дойдох, за да те убия.
Думите отекваха в ума на Аня като сурово обещание, което тя не можеше да накара да утихне. Лушън никога не се шегуваше. Тя го знаеше добре. Беше го наблюдавала през всички тези седмици, без да види и една усмивка или да чуе намек за хумор да излиза от деликатните му устни. Още повече, че духът на Смърт се излъчваше от него сега – скелетна маска, която блестеше под кожата на Лушън.
Ароматът на рози изпълни въздуха почти хипнотизиращо и сякаш я умоляваше да направи всичко, което той поиска. Дори да умре.
Сърцето ù прескочи удар. Беше виждала как той отнема живота преди. Гледката беше ужасяваща, но Аня никога не беше мислила, че ще я преживее лично. Тя все пак беше безсмъртна. Но знаеше по-добре от повечето от събратята си, че дори безсмъртните могат да бъдат убити.
Нощта, когато беше изтръгнала сърцето на капитана на Стражата, слагайки край на жалкото му съществуване веднъж завинаги, перспективата на смъртността стана много ясна за нея. Разбира се, беше станала още по-ясна след ареста и последвалото ù затваряне, докато боговете обсъждаха какво да правят с нея.
Всеки ден в килията решетките сякаш се стягаха около нея и стоновете и писъците на другите затворници сякаш ставаха все по-силни. Може би това бяха нейните писъци. Неспособността да подхранва потребността си да създава безпорядък беше нетърпимо болезнена.
Скоро беше осъзнала, че животът, дори за безсмъртен, може да бъде съсипан или прекратен твърде бързо. И тя беше решила винаги да се бори за своя. Независимо от всичко. Свободата, независимо дали физическа или емоционална, никога нямаше да ù бъде отнета.
Боговете бяха намислили друго. Накрая бяха решили да я направят секс робиня на техните воини. „Подходящо наказание“ – бяха казали. Тя беше убила капитана им, сега щеше да утешава армията на капитана.
Това щеше да я унищожи – ума, тялото и душата ù. Решителността ù щеше да се прекърши. Но баща ù беше дошъл за нея, беше я спасил, въпреки възмездието, което щеше да си навлече. И тя отново беше свободна. Отново имаше възможност да получи щастието, за което винаги беше копняла.
А сега Лушън – мъжът, когото тя желаеше и когото беше целунала, искаше да сложи край, да ù отнеме всичко? Хиляди различни емоции бълбукаха в нея и тя не беше сигурна върху коя да се концентрира първо. Ярост? Объркване? Болка?
– Защо искаш да ме убиеш? – попита тя.
– Не искам да те убия. Но се налага. Очевидно си твърде дива, за да скиташ на свобода.
От тези думи болеше. Беше ясно че всички на Олимп искат да я отхвърлят. Тя беше свикнала. Но по някаква причина, въпреки всичко, мнението на Лушън за нея беше важно.
– Как ме намери? – повтори тя.
Изражението на Лушън беше сурово и не трепна нищо по лицето му.
– Това няма значение.
– Мога да изчезна за едно мигване на окото.
– Ако избягаш, отново ще те намеря. Независимо къде ще отидеш, винаги ще те намирам.
Прелъстително и заплашително.
– Защо не ме нападаш тогава? Тогава всичко ще свърши и няма да се налага да ме преследваш?
Той вдигна брадичка упорито.
– Ще го направя. Но първо искам да не мисля за теб.
Аня вложи доста усилие, за да изглежда безгрижна и се облегна на веригата на люлката.
– Не знам дали да съм поласкана или обидена, скъпи. Толкова лошо ли се целува дивата малка Аня, че погнусата да знаеш, че езикът ти е бил в устата ù, отказва да те напусне? – Тя звучеше толкова незаинтересована, колкото и изглеждаше (или поне се надяваше, че изглежда), но вътрешно трепереше.
Как можеше видът му все още да я вълнува? По-лошото беше, че след като познаваше вкуса му, усещането за тялото му, притиснато към нейното, и за ръцете му, които я притегляха по-близо, желанието ù да бъде с него се бе увеличило.