– Имаш предвид, сякаш ще ми бъдеш вечерята?
Той трепна.
– Не мога – каза тя и бавно се усмихна.
– Напротив, можеш. Е, ще спреш.
– Когато ти спреш да изглеждаш толкова изкусително, тогава ще се подчиня. – Но докато даваше страстното обещание, умът ù препускаше. „Ти си боец, Анархия! Била си се с безсмъртни, по-силни от Смърт. Времето за игра свърши.“
Тя се изтръгна от еротичното притегляне на Лушън и осланяйки се на инстинкти, които я бяха запазили жива през най-мрачните дни на съществуването ù, тя се пренесе зад него. Без тялото ù, което да го задържа, той се пльосна по лице в пясъка.
„Така трябва да бъде.“ Докато той се изправяше и плюеше, тя го изрита и бързо го прати обратно долу. После скочи върху него, яхна бедрата му и уви пръсти около брадичката му, за да извие и счупи врата му.
Но той също се пренесе и се появи до едно палмово дърво на няколко стъпки от нея. Коленете ù тупнаха в пясъка, преди тя да успее да се изправи. Той не тръгна към нея. Нежният бриз беше изпълнен с подигравателно ведрия аромат на кокосови орехи и солена вода. Рози. „Почти го убих“ – помисли тя разтреперана.
– С това темпо никой от нас няма да спечели – каза той.
Аня залепи наперена усмивка на лицето си.
– Кого се опитваш да заблудиш? Аз печеля.
Той заби юмрук в дървото и на земята паднаха няколко червени плода.
– Трябва да има друг начин. Със сигурност може да се избегне смъртта ти.
Разпалените му думи я развълнуваха. Заболя я от внезапната му готовност да се опита да я спаси. Тя въздъхна. Този мъж можеше да я запрати от единия край на емоционалната скала до другия за секунди.
– Ако смяташ да помолиш Кронос, недей! Той няма да промени решението си и ще те накаже за това, че си опитал.
Лушън разпери ръце в жест на изваден от търпение мъж.
– Защо сам не може да те убие?
– Трябва да питаш него. – Тя сви рамене, сякаш не знаеше отговора.
– Аня – каза предупредително Лушън. – Кажи ми!
– Не.
– Аня!
– Не!
Можеше да се пренесе при ножовете си, но не го направи. Можеше да се пренесе при него, но и това не направи. Вместо това зачака, любопитна да види какво ще направи или каже воинът.
Той въздъхна и отпусна ръцете си.
– Тогава какво да правим?
– Да се натискаме? – предложи тя безсрамно. Беше го казала като подигравка, като шега, но щеше да отиде при него веднага, ако той я беше насърчил дори малко. „Жалка съм.“
Той пребледня, сякаш го беше ударила.
Ядосана, тя прокара език по зъбите си. Толкова противна ли беше мисълта да я целуне отново?
– Защо ме мразиш? – попита, и веднага съжали, че не не спира да дърдори. Проклятие! Звучеше засрамена, сякаш жената, която беше, не заслужаваше да бъде обичана. „Съжалявам, мамо.“ Дисномия я беше учила на друго.
– Не те мразя – призна тихо Лушън.
– О, нима? Изглеждаш готов да повърнеш при мисълта да ме докоснеш.
Той се усмихна тъжно и в погледа му се четеше горчивина. Аня едва не падна на земята в благоговение. Най-после истинска усмивка от него. Аня трябваше да се сети, че усмивката ще бъде сладострастно силна. Пристрастяваща. Тя вече копнееше за друга. Усмивката му беше лъчиста като слънцето.
– И все пак имам ерекция – каза той и тонът му беше толкова тъжен, колкото изражението му.
Добре. Кой беше този мъж? Първо ù се усмихваше, а сега я дразнеше. Кръвта ù кипна и зърната ù се втвърдиха (отново).
– Един мъж няма нужда да харесва една жена, за да я иска.
Той отвори уста, за да отговори, но тя го прекъсна:
– Просто замълчи, става ли? Не искам да чуя отговора ти. – Той щеше да съсипе въображаемото щастие, в което беше потънала, просто го знаеше. – Стой там, докато мисля!
– Нарочно се опитваш да ме провокираш, нали?
Да, така беше. Глупав ход от нейна страна, наистина. Беше му наредено да нанесе смъртния удар. Всеки път щом го провокираше, тя вероятно правеше мисълта за това малко по-поносима за него. Но не можеше да се спре. Тази усмивка...
– Не можеш ли да ми отговориш?
– Не мога да дам отговор, който съм готова да споделя.
Защо трябваше да изглежда толкова сексапилен, докато стоеше там? Слънцето се държеше като негова любовница. Галеше го и плетеше ангелски ореол около тъмната му глава. Да, ангелски. В този миг той беше паднал ангел, който караше сърцето ù да бие яростно и стомахът ù да се свива.
Защо не можеха да са просто мъж и жена?
Защо не можеше той да я иска така, както тя искаше него?
Защо манията ù по него не намаляваше, след като той беше принуден да я убие?
– Затрудняваш ме.
– Няма ли да нарушиш правилата заради мен? – попита тя и трепна с мигли. – Няма ли да ми направиш тази мъничка услуга? Длъжник си ми.