Част от нея искаше никога да не го беше виждала, да не беше позволявала на Кронос (новият цар на боговете) да я заинтригува с истории за Повелителите преди няколко месеца. „Може би аз съм идиотката.“
Кронос тъкмо беше избягал от Тартар – затвор за безсмъртни и място, което тя познаваше отблизо. Беше затворил Зевс и помощниците му там, както и родителите на Аня. Когато Аня се върна за тях, Кронос я чакаше. Беше настоял за най-голямото съкровище на Аня. Тя беше отказала (как не!), затова той се беше опитал да я сплаши.
Дай ми каквото искам, или ще пратя след теб Повелителите на нощта! Те са обладани от демони, освен това са кръвожадни като гладуващи животни и няма да се поколебаят да свалят прекрасната плът от костите ти. Дрън, дрън, дрън. Все едно.
Думите му изобщо не я уплашиха, само предизвикаха вълнение. Накрая сама беше намерила воините. Беше мислила да ги победи и да се изсмее в лицето на Кронос. Нещо като „виж какво направих с твоите големи и страшни демони“.
Но един поглед към Лушън и тя беше завладяна. Беше забравила за причината да бъде там и дори беше помогнала на воините, за които се предполагаше, че са злобни.
Просто защото противоречията я измъчваха, а у Лушън имаше толкова много. Беше белязан, но не пречупен, мил, но непреклонен. Беше спокоен и стриктен безсмъртен, а не кръвожаден звяр, за какъвто го беше представил Кронос. Беше обладан от зъл дух, но никога не се отклоняваше от собствения си код на честта. Справяше се със смъртта всеки ден и всяка нощ, но се бореше да живее.
Очарователно.
Ако това не беше достатъчно, за да възбуди интереса ù, неговият цветен аромат я беше изпълвал с порочни мисли всеки път, щом го приближеше. Защо? Всеки друг мъж, който мирише на рози, щеше да я разсмее. Но когато Лушън беше край нея, устата ù се изпълваше със слюнка от желание да опита вкуса му, а кожата ù настръхваше от нажежено до бяло усещане, тръпнеща за докосването на Лушън.
Дори сега, само като го гледаше и си представяше как този аромат изпълва ноздрите ù, тя трябваше да разтрие ръце, за да се отърве от настръхването. Но тогава си помисли какво ли би било, ако той я разтрива, и тръпките от възбуда отново се появиха.
Богове, той беше секси. Имаше най-откачените очи, които Аня беше виждала. Едното беше синьо, а другото кафяво и в двете се вихреше същността на мъж и демон. А белезите му... Те бяха красиви. Завещание от всички болки и страдания, които беше преодолял.
– Хей, красавице! Танцувай с мен! – внезапно каза до нея един от воините.
Парис, осъзна тя, след като позна сладострастното обещание в гласа му. Сигурно той беше чукал онази жена до стената и сега търсеше друга кифла, с която да се задоволи. Трябваше да продължи да търси.
– Върви си!
Незасегнат от липсата ù на интерес, той я сграбчи за кръста.
– Ще ти хареса, кълна се.
Тя го изблъска настрани с перване на китката. Обладан от Безразборност, Парис беше благословен с бледа, почти блестяща кожа, ярки сини очи и лице, за което ангелите вероятно пееха алелуя, но той не беше Лушън и не ù въздействаше.
– Дръж ръцете си до себе си – промърмори тя, – преди да ги отрежа!
Той се засмя, сякаш тя се шегуваше, без да знае, че е в състояние да направи това, а дори и повече. Аня може да действаше чрез дребни бъркотии, но никога не изричаше заплаха, която не беше в състояние да изпълни. Подобно поведение щеше да бъде демонстрация на слабост, а Аня много отдавна се беше заклела да не показва и намек за слабост.
Нищо нямаше да хареса на враговете ù повече, от възможността да се възползват от тази слабост.
Добре че Парис не посегна отново към нея.
– За една целувка – каза той дрезгаво – ще ти позволя да правиш каквото искаш с ръцете ми.
– В този случай ще отрежа и члена ти. – Не ù харесваше да я прекъсват, докато гледа влюбено, особено след като рядко имаше време да си го позволи. Напоследък прекарваше будните си часове в опити да избягва Кронос. – Какво ще кажеш?
Смехът на Парис се усили и успя да привлече вниманието на Лушън. Погледът на Лушън се вдигна и първо спря върху Парис, после върху Аня. Коленете ù едва не поддадоха. О, небеса! Парис беше забравен, докато тя се бореше да поеме въздух. Дали огънят, който внезапно пламна в различните очи на Лушън, беше плод на фантазията ù? И дали ноздрите му наистина трепнаха в чувствено усещане?
„Сега или никога.“ Тя облиза устни и без да откъсва поглед от него тръгна със сластна походка към масата му. На средата на пътя спря и му даде знак да приближи с кривване на пръста. След миг той стоеше пред нея, сякаш беше издърпан от невидима верига, неспособен да устои.