– Добре. Това е добре. – Лушън все още се чувстваше виновен за нападението, което Торин беше понесъл. Той трябваше да е там. Трябваше да усети болката на Торин.
Ако Ловците, които се бяха промъкнали вътре, не бяха докоснали кожата на Торин, като по този начин се бяха заразили с болест и силите им бяха отслабнали, Торин щеше да умре. Лушън беше решил, че е взел необходимите предпазни мерки, за да избегне такова събитие, защото той би предпочел да срежат неговия врат, отколкото на някой от другите. Но необходимите предпазни мерки се оказаха недостатъчни.
– А как е Аерон?
– Ами... – Ашлин се поколеба и въздъхна. Прехапа устна. – Той не е толкова добре.
– Жаждата за кръв е толкова силна, че е заставен да се дере сам – каза Мадокс с гробовен глас. – Нищо, което кажа, не го освобождава от мрачните му мисли.
Лушън разтри врата си.
– Двамата ще се оправите ли сами?
– Да. – Мадокс обви с ръка кръста на Ашлин. – Торин е в състояние да наблюдава територията на компютрите си, а след като смъртното ми проклятие е развалено – каза той и притисна жената по-близо, – мога да напускам по всяко време, за да ви защитя и да набавям неща, от които той може да се нуждае.
Лушън кимна.
– Добре. Ще ви осведомя, ако намерим нещо. – Той вдигна сака си и каза през рамо: – Благодаря за цветята, Ашлин – и без повече думи се пренесе на Цикладските острови в Гърция.
Сребристите каменни стени отстъпиха място на бяла мазилка. Домът, който вече беше наел и обзавел, беше отворен и просторен, с извисяващи се бели колони и с ефирни бели пердета по прозорците.
Той пусна сака си и излезе на близкия балкон, който гледаше към най-бистрите води, които Лушън беше виждал. Гладки, напълно гладки. Нямаше дори леки вълни. Слънцето грееше нежно (вече беше пладне) и тучни зелени храсти с ярки червени цветове украсяваха краищата на сградата.
Може би той и другите воини трябваше да останат в Атина или в Крит, за да са по-близо до древния храм, който щяха да претърсват, но на островите имаше повече анонимност. По-малко туристи и дори още по-малко местни.
– Колкото по-малко, толкова по-добре – промърмори той.
Той не си спомняше много от времето, което беше прекарал тук преди хиляди години, затова не можеше да направи сравнение – онези дни бяха мрачни, изпълнени с писъци и болка, и с толкова зли дела, че той не искаше да си ги спомня.
„Вече съм различен мъж.“
И все пак той имаше чувството, че скоро ще извърши най-злото си деяние. Да убие Аня. „Не мисли за това!“
За какво трябваше да мисли тогава, чудеше се, поглеждайки отново кристалните води. Дали щеше да ù хареса гледката или не? Той разтри брадичка, въздъхна... и откри, че наистина е любопитен. Щеше ли да ù хареса?
„Няма значение. Не трябва да отдаваш значение.“ Той погледна наляво (Не мисли за Аня!) и се възхити на новата гледка – изумрудени планини, увенчани с бяло и виолетово. Това със сигурност беше най-великото творение на боговете.
„Не, това е Аня.“
Той изскърца със зъби. Какво трябваше да направи, за да я заличи от ума си? Знаеше какво иска да направи. Да я съблече точно тук на балкона, да притисне голото ù тяло в железния парапет и слънцето да я гали така, както той възнамеряваше да го направи. Той щеше да я докосва толкова изтънчено, че тя нямаше да се интересува от белязаното му лице. Щеше да я доведе до върха отново и отново и тя щеше да крещи името му. Щеше да иска отчаяно още от него. Толкова отчаяно, че да забрави всеки друг мъж, с когото е спала, и да мисли само за Лушън. Да копнее единствено за Лушън.
Шансовете това да се случи бяха толкова малки, колкото и тези лицето на Лушън да върне предишната си красота. Не че той го искаше. Беше заслужил всеки от белезите си. Те вече бяха част от него, като постоянно напомняне, че да обича жена, е равносилно на болка и страдание.
Никога не се беше нуждаел от напомняне по-силно.
Реши, че не може да спре да мисли за смъртта на Аня. Мисълта щеше да го преследва, докато не разрешеше този проблем. „Приключи с това!“ Как щеше да я убие? Той не искаше да я убива, затова трябваше смъртта ù да бъде мигновена. Кога трябваше да го направи? През нощта, докато тя спи? Усети жлъч в стомаха си. Какво точно щяха да направят Титаните, ако той се провали? Щеше ли като Аерон да подлудее от жажда за кръв? Щяха ли приятелите му да падат един по един? С тази мисъл го заля и вълна от ярост.
Лушън извади една от близалките, които още носеше в джоба си, махна опаковката и подуши. Възбудата мигновено заличи гнева му, щом ароматът на ягоди изпълни ноздрите му. Защо беше направил нещо толкова глупаво? Гневът се върна, но този път беше насочен към него самия.