Тогава кой им беше казал?
Това, което Лушън знаеше, го знаеше благодарение на Аня. Когато тя беше помогнала на Мадокс, беше помогнала на всички тях, като им беше разкрила местонахождението на руините и им беше обяснила намеренията на новите богове за тях – да върнат света към старите начини на преклонение и към поднасянето на кървави жертви. Дали беше казала и на Ловците?
Може би го беше направила, за да го ядоса, мислеше Лушън. Той все пак се беше опитал да я убие.
„И това беше най-лошият опит, който съм виждал. Позорно!“
Той стисна зъби от гняв. „Сега не е времето да мисля за нея.“
„А кога е времето?“
„По-късно.“
Почти можеше да чуе как Смърт пляска щастливо в ума му и не мислеше, че е, защото гореше от нетърпение да отнеме душата на Аня. Не разбираше защо демонът иска да я види, но нямаше време да размишлява върху това.
Ловците се бяха разположили на лагер в околните храсти и трябваше да се отърват от тях бързо. Някога Лушън беше обърнал гръб на тази война. Някога, но вече не. Всичко, което правеха Ловците, всеки техен ход, беше предназначен да нарани и унищожи приятелите му.
Лушън не ги беше забелязал сутринта, когато се беше пренесъл на острова, за да огледа, преди да доведе другите. Но тогава се беше задържал само няколко минути. Смърт беше започнал да го притегля – духовно притегляне, което често се превръщаше във физическо дърпане, ако Лушън се съпротивляваше дълго.
Накрая беше прекарал деня да отвежда една по една човешки души до крайната им дестинация. Беше се върнал едва по здрач, най-после в състояние да огледа, както се беше надявал и да е сигурен, че е безопасно за другите.
Точно тогава беше зърнал Ловците. Това го беше шокирало. Все още беше шокиран. Не само защото го бяха изпреварили до храма, а защото също така бяха сплотили силите си толкова скоро след заразата. Решителността им беше по-голяма, отколкото беше предполагал.
Малко по-рано бяха излезли от руините и се бяха отправили обратно към лагера си. Лагер, който бяха скрили изключително добре, използвайки листа за покриви и тунели за подслон, които или бяха прокопали, или бяха намерили.
От колко време бяха тук? Какъвто и да беше отговорът, той вече знаеше какво планират.
– Ще ги убием всички. – Чу да казва един от тях, докато вървяха. Лушън беше в духовния свят, затова не можеха да го видят.
– Ще се погрижим първо да страдат – изкикоти се друг.
– Щом заключим демоните, смятам да нося зъбите на някой от пазителите им като огърлица. Всеки път, щом поемат дъх и издишат тяхното зло в света, някой, когото познавам или обичам, е поразен от болест или нещастие и това ми омръзна. Ако ги бяха изтребили преди години, моята Марлин нямаше да умре от рак. Щеше още да е жива. Знам го.
– Светът няма да е нормален, докато не изчезнат. Може да са заблудили хората в Буда да мислят, че са ангели, но историята е доказала друго. Виждали ли сте картината „Смърт в древна Атина“? – говорещият потрепера. – Нито един оцелял.
„Блокирай думите му!“ Очевидно търсеха кутията. Може дори вече да бяха намерили следа към местоположението ù. Не му харесваше, но знаеше защо я искат. След като бяха убили Баден, демонът Подозрение беше изскочил от безжизненото му тяло и дори сега скиташе по света, по-обезумял и разрушителен от всякога.
Тогава Ловците бяха осъзнали, че не могат да убият Повелителите и техните духове. И така, за да отърват света, те трябваше да заловят и усмирят Повелителите, после да върнат демоните обратно в кутията. Ако я намереха.
Времето им беше враг повече от всякога. Лушън се пренесе при воините, които гледаха филм в наетата къща и го чакаха.
– Най-после! – каза Страйдър, когато го забеляза. – Започвах да се тревожа.
– Ловци – каза Лушън и всички мигновено се изправиха.
Парис скочи на крака и измъкна оръжията си за миг.
– Колко?
– Преброих тринадесет над земята. Може да има още в тунелите им, които да влизат и излизат. Но тъй като не мога да наблюдавам повече от едно място, преброяването ми може да е грешно.
Амън извади полуавтоматичен пистолет от колана на панталоните си и го провери.
– Няма да има кървава баня тази нощ – каза Гидиън ухилен.
Вместо да вземат лодка, както бяха планирали първоначално, Лушън ги пренесе на острова един по един. По-скоро би подскачал около Аня в рокля, отколкото да чака. За смях на всички, Парис припадна по време на пътуването и им отне няколко минути да го съживят. Страйдър се справи с първото си пренасяне лесно, ухилен през цялата част от секундата, нужна да се придвижи от едното място до другото. Амън не показа никаква реакция. Както и Рейес някога, Гидиън повърна, но бързо се съвзе.