– Ъъъ! Защо да помагам на Ловците?
– За да ме убият и ти да не се тревожиш, че ще бъдеш убита от мен.
– Не се тревожа за това сега – каза тя сухо.
Боговете да са му на помощ! Жените винаги ли са били такива?
– Какво правиш тук, Аня? Оставих те, защото ми трябваше пространство. Време. Толкова много ли искам?
– Да. – Тя се премести в тревата и го приближи още повече. – Аз просто... Непрекъснато мисля за теб. Липсваше ми.
Да го чуе, беше почти болезнено. Лъжа?
– Аня.
– Не, не. Не казвай нищо! Само ще ме вбесиш и тогава ще се случат лоши неща. О, богове – добави тя с тих смях, – прозвучах точно като теб. Виж, нека ти помогна! Няма да се пречкам. Кълна се. Честна скаутска. Честна вещерска. Или каквото искаш обещание.
Нежен бриз с вкус на сол лъхна край тях и кичур от косата ù забърса бузата му. Лушън усети внезапна ерекция, докато отмяташе кичура настрани.
– Казах ти да пазиш тишина. Трябва да проуча терена. – Не че можеше да се концентрира върху нещо друго, освен върху Аня, докато косата ù го галеше. – И богове, направи нещо с косата си!
– Да я отрежа?
– Обръсни я! – Тъжно, но той се съмняваше, че дори това ще намали физическата ù привлекателност. „Концентрирай се!“ – напомни си. Ловците бяха в тунелите вече час. Бяха имали време да се настанят и отпуснат. Около входовете нямаше движение, нито намек за стража.
– Наистина ли? – попита Аня изненадана. – Искаш да се обръсна като онзи секси боец Вин Дизел?
Кой беше Вин Дизел? И защо Лушън внезапно поиска да го убие? Лушън стисна зъби.
– Да.
– Ако го направя, ще ми позволиш ли да помогна тази вечер?
В гласа ù имаше толкова нетърпение, че Лушън подозираше, че наистина ще го направи – наистина ще обръсне главата си до кожа. Очевидно косата не означаваше нищо за нея. Тази пълна липса на суетност го изненада.
Защо от това му стана още по-скъпа?
– Не – каза ù най-накрая.
– Такава си досада! – оплака се тя. – Е, познай! Вече се пренесох вътре в тези тунели и открих, че Ловците очевидно са били там известно време. Дори имат затворници.
Всеки мускул в тялото му се стегна.
– Първо, влязла си вътре без моето разрешение и си застрашила себе си и моята цел?
– Слушай, сладурче! – гласът ù беше гневен. – Въпреки това, което изглежда мислиш, аз съм могъщо същество и избирам дали да се излагам на опасност, или не. Освен това трябва да се радваш, че влязох вътре. Ако ме бяха хванали, можеше да ти спестят грижите да ми вземеш главата.
– Второ – продължи Лушън, сякаш тя не беше проговаряла. Едва можеше да говори, толкова стегнато беше гърлото му. – Те имат затворници?
– Ммм. Двама.
Най-после той я погледна... и незабавно съжали. Тя носеше бяла ефирна рокля със златни нишки, вплетени в нея и беше дори по-прелестна, отколкото си спомняше той. Златният блясък на луната увенчаваше с корона главата ù и в изумрудената рамка на растенията тя изглеждаше като древна кралица от книга с приказки.
Част от косата ù беше събрана високо на главата ù, а останалата се развяваше надолу и сякаш молеше за допира му. Връхлетя го пронизващо желание.
– Кои са те? – принуди се да попита.
– Нито дума за външността ми?
– Не.
„Когато те гледам, е все едно най-после да влизам през портите на рая.“ Гърдите му се стегнаха и сърцето му почти спря в агония.
– Сериозно, защо ли си правя труда? – Нацупи се тя. – Може да тежа четиристотин килограма, да мириша на канал и да съм облечена в торби за боклук и ще получа същия отговор от теб.
– Затворниците – напомни той мрачно.
Тя сви рамото си така, че тънката материя на роклята ù падна до лакътя, разкривайки кожа с цвят на сметана. Това да не беше... богове в небесата, беше! Той виждаше заоблената долна част на гърдата ù. Толкова силно искаше да я вкуси, че зъбите чак го заболяха.
– Какво за тях? – попита Аня. – Те са хора.
Лушън беше изкушен да предложи собствената си душа на Кронос, ако богът я пощади и позволи Лушън да я оближе. Само едно докосване с език. Само това искаше. „Моля ви!“
– И?
Пълните ù устни се извиха бавно в усмивка.
– Те са хора, които може да притежават знанието, което търсите. Но не ме питай нищо друго, защото няма да кажа. Дори не коментира роклята ми, а аз си създадох много грижи да я открадна.
– Да се краде е нередно. Но е... хубава. – Омаловажаване. Лъжа. Стоеше ù прекрасно. Аня щеше да изглежда дори още по-прекрасна, ако тя бъде на пода в стаята му. „Глупава мисъл.“ – Знаят ли нещо за кутията на Пандора?
– Казах ти, че няма да кажа. – Намуси се тя. – Не се предполагаше да ми кажеш, че е хубава. Предполагаше се да ми кажеш да я сваля, защото бих изглеждала по-добре без нея. Лушън, кълна се в боговете, аз съм съвсем близо – тя доближи палец и показалец – да се откажа от теб. Ето толкова.