– Добър удар – каза му тя.
Той се завъртя, преди тя да види доказателството за възбудата му и огледа обкръжението им. Ловците бяха избрали скривалището си мъдро и го бяха укрепили добре. Имаше много стаи и коридори, калните стени бяха поддържани от дървени греди. В задната част имаше маса, отрупана високо с кутии храна и клонки за огън.
С ъгълчето на окото си видя как Аня се навежда пред затворниците, които се свиваха на пода, вероятно се бояха, че ангелът-отмъстител ще нарани и тях.
– Не се тревожете! – каза тя утешително. – Аз си падам по унищожение на лошите. Няма защо да се страхувате от мен. Ще ви измъкнем от тук.
Такава нежност. Дори Лушън беше очарован.
От единия коридор до тях долетяха пъшкане и тупване, последвани от пронизващ вик на болка.
Част от секундата по-късно от другия коридор изригнаха човешки писъци, които бързо секнаха. Лушън скочи пред Аня, готов за битка, ако някой се появи.
Тогава Парис излезе от една от стаите. Лицето му беше порязано и натъртено. Лушън се отпусна.
– Моите двама са мъртви – каза Парис гордо, но малко слабо.
Амън излезе от другата страна. Бузите му бяха оплискани с кръв. Той не проговори, рядко говореше, но кимна. Неговите мишени също бяха победени.
Страйдър и Гидиън бяха зад него и двамата се хилеха.
– Заковах трима – каза Страйдър и Лушън забеляза, че куца. – Отнесох нож в бедрото, но победата е наша.
– Аз се провалих – каза Гидиън надменно.
– Предполагам, че пещерите са свързани – каза Парис. Бръчки от напрежение стягаха твърде съвършеното му лице. Битката сигурно беше изцедила и последните му сили. Обикновено до това време от деня вече имаше една или две жени, нуждаеше се от една или две жени, за да засити демона си, но Безразборност не беше лягал с жена от пътуването със самолета предишния ден.
Аня се отдели от затворниците и пристъпи до Лушън, привличайки всички очи върху себе си. И тримата мъже вдишаха рязко (Почтително? Възбудено? Изненадано?).
– Защо, по дяволите, тя е тук? – запита Страйдър. – И защо една низша богиня се бие с Лов-...
– Хей! Аз не съм низша! – каза Аня и тупна с крак.
Лушън не получи възможност да отговори. Смърт го притегли настоятелно, почти болезнено. Потребността му да събира души беше по-силна от обичайното. Демонът хленчеше в главата му, защото силно искаше да остане до красивата Аня, но в същото време изпитваше непреодолима нужда да действа.
Каква сила имаше тя над това същество? Как го владееше?
– Ще се върна – каза Лушън. Той позволи да бъде издърпан напълно от физическия свят в духовния. Можеше да остави тялото си, но не искаше воините да се тревожат за охраната му. Приятелите му и дори Аня избледняха от погледа му.
Той виждаше само Ловците, лежащи на земята, окървавени и безжизнени. Вътре в почти мъртвите им тела душите им се гърчеха и чакаха него.
– Аня – извика той. Не му харесваше да я оставя сама с другите воини. Не можеше да каже какво щяха да се опитат да направят те. Особено Парис.
Тя не се появи. Беше го следвала в този свят преди, той знаеше, защото я беше усетил. Защо не и сега? „Тя може да се грижи за себе си. Ти си виждал доказателството за това.“
Побързай! Лушън не беше отговорен за всяка душа на земята. На много всъщност беше позволено да останат и да скитат невидими. Той смяташе, че ще полудее, ако прекарва всеки буден час в този свят, без да прави нищо друго, освен да пътува от земята до ада или от земята до рая. Достатъчно тежко бреме беше да е отговорен за тези, чието последно място за почивка вече беше определено.
Винаги усещаше дълбоко в себе си до къде трябва да придружи душите. Понякога дори виждаше последните мигове от живота на човека, независимо дали тези мигове бяха изпълнени с противна жестокост или с безпогрешна доброта.
Лушън въздъхна и огледа целите си. Около всеки от тях имаше черна аура, разкривайки покварата на натурата им. Тези мъже скоро щяха да горят във вечните пламъци. Не беше изненадан. Някои Ловци наистина стигаха в рая, но той знаеше, че тези няма да отидат там. Бяха твърде фанатизирани и бяха измъчвали безразборно невинни хора в търсене на отговори.
– Това ли е мирът, за който винаги сте копнели? – Лушън се носеше като привидение над първото тяло. Отвори ръка, протегна пръсти и бръкна в гърдите на Ловеца. Когато усети леденостудения блок, той стисна.
Душата осъзна, че е хваната, и започна да се бори, докато Лушън я изтръгваше от трупа. Очите им се срещнаха и Лушън знаеше, че неговите блестят със синьо-кафяв огън.