– Не! – изпищя душата. – Не! Нека остана тук!
Греховете на мъжа внезапно се появиха в съзнанието на демона и на свой ред в съзнанието на Лушън. Както мъжът вече беше доказал, той смяташе, че е над закона. Беше убивал всеки, който му се изпречи на пътя – мъже, жени, деца и всичко в името на един по-добър свят.
Копеле.
Лушън задържа здраво протестиращата душа и се пренесе до входа на ада. Не Хадес – този безрадостен подземен свят беше запазен за тези, които не заслужаваха нито мъченията на ада, нито славата на небесата. Този мъж тук заслужаваше пламъците. Дверите на огнената яма бяха затворени, но Лушън можеше да почувства излъчващата се от тях наситена жега, можеше да чуе симфонията от измъчени писъци и демоничния смях. Подигравките. Задушаваща смрад на сяра насищаше цялата зона толкова силно, че можеше да накара човек да се задави.
Беше водил Мадокс тук всяка нощ от хиляди години. През цялото време се беше мразил, беше му се искало да има нещо, което да направи, за да облекчи страданието на приятеля си, но знаеше, че няма начин. Докато се появи Аня. Както обичаше да му напомня, тя ги беше спасила.
– Моля те! – извика душата. – Съжалявам за...
– Спести си молбите! – каза Лушън равнодушно. През вековете беше чувал всички въобразими отчаяни пазарлъци. Нищо не му влияеше.
„Какво ще направиш, ако Аня те умолява? Тогава какво?“
При мисълта да доведе такова прекрасно създание тук внезапно му се прииска да повърне, да ругае и да убива. Каквото и да беше престъплението ù, той се съмняваше, че заслужава да гори, а плътта ù да се топи от това съвършено тяло само за да се възстанови и стопи отново.
Може би, когато тя умреше, щеше да бъде допусната в рая.
Той можеше поне да се моли.
– Моля те! – изкрещя душата на Ловеца, когато две огромни плочи се отвориха над ямата. Оранжево-златни пламъци се стрелнаха навън с пукане и плющене, а миризмата на сяра се усили, примесена със смрадта на изгорена коса и гниеща тъкан.
Борбата на душата се засили.
Когато Лушън видя люспести демонски ръце да се пресягат през пламъците и чу как присмехът става нетърпеливо кикотене, той хвърли душата вътре. Люспестите ръце я хванаха и дръпнаха надолу. Последва писък, толкова изпълнен с болка, че беше оглушаващ, а после плочите се затвориха.
Лушън не знаеше какво държи демоните вътре, а само че нещо ги държеше. Нещо, което не беше в състояние да удържи демона, който той приютяваше сега, ето защо той не беше върнат в ада, след като избяга („благодарение на теб“) от кутията на Пандора.
„Ако не беше отворил кутията, може би никога нямаше да срещнеш Аня.“ И така щеше да е най-добре, каза си той. Защото нямаше да му бъде наредено да я убие. Въпреки това имаше усещането, че трябва да я познава.
Той повтори пътуването с всеки убит Ловец и когато свърши, отвори очи и се озова обратно във физическия свят. Стените на пещерата го обграждаха тъмни и голи. Беше тихо, но той не беше сигурен, че това е по-добре от писъците в ада. Умът му искаше да запълни всяка секунда с мисли за Аня.
Тя го беше завладяла.
И беше изчезнала, забеляза той. Обзе го разочарование.
Мъжете му бяха осъзнали какво става, бяха продължили работата си и се бяха погрижили за невинните. Или може би Аня го беше направила, преди да си тръгне. Къде беше отишла?
– Не разбирам – каза Парис на един от битите хора. – За какво?
– Артефакти – каза старият мъж през подпухналите си устни. – Безценни, божествени, могъщи. Всеки ще заведе притежателя си по-близо до кутията на Пандора и ще му помогне накрая да се сдобие с нея.
„Кутията на Пандора.“ Думите обсебиха цялото му внимание. Лушън се присъедини към групата.
– Как ще ни помогнат артефактите да намерим кутията?
Амън стоеше отстрани и наблюдаваше, но обърна глава, когато Лушън заговори. Страйдър му хвърли поглед и промърмори:
– Радвам се, че се върна.
– Жената?
– Още е тук – отговори Гидиън, което значеше, че наистина си е отишла.
Лушън застана до Амън и зачака някой да обясни.
– Просто изчезна веднага след теб – каза Страйдър. – Защо продължава да се появява?
Лушън не отговори, защото не знаеше какви бяха мотивите на Аня. „Липсваше ми“ – беше казала. Наистина ли? Той не знаеше. Тя беше толкова тайнствена, колкото и красива.
– Кои са тези мъже и как артефактите ще ни помогнат да намерим кутията?
Страйдър сви рамене при рязката промяна на темата.
– Те са смъртни, които са посветили живота си на изучаване на митологията. И не знам.
– Може ли да си отидем у дома? – попита по-младият. Кафявите му очи бяха насълзени. – Моля ви!