– Скоро – обеща Лушън нежно. – Просто искаме да знаем какво казахте на Ловците.
– Ловци? – попитаха двамата в унисон.
– Мъжете, които ви плениха.
– Копелета! – каза по-младият през стиснати зъби. – Планирате да ни убиете, след като ви кажем, нали?
– Не – каза Страйдър през смях. – Моля те! Вижте се, а после вижте мен! Не се занимавам с хилави цели.
Старецът преглътна. Отвори уста.
– Недей! – каза синът.
– Няма нищо. Ще им кажа – старецът пое тежко въздух през наранените си и кървящи устни. – Според древните текстове има четири артефакта. Всевиждащото око, Невидимото наметало, Клетката на принудата и Срязващия жезъл.
Два му бяха далечно познати. Два му бяха непознати и го озадачиха. Но беше отвратен от иронията на ситуацията. Ако тези хора бяха прави, те знаеха повече за света, който някога беше обитавал, отколкото той – бивш войник на боговете.
– Разкажи ми за тях! Моля те!
Със страх в очите, мъжът продължи:
– Някои легенди казват, че и четирите са принадлежали на Кронос. Някои казват, че всеки е принадлежал на различен титан. Повечето източници са съгласни, че когато Зевс победил Кронос, той... Зевс ги пръснал по целия свят, за да попречи на предишния крал на боговете да ги използва отново, ако някога успее да избяга от затвора си. Защото е било предречено, че титаните накрая ще унищожат гърците завинаги.
Защо тогава Зевс не беше убил Кронос, вместо да го затваря? А също така защо Кронос не беше убил Зевс, след бягството си? Защо бяха избрали затвора? Богове. Можеше никога да не ги разбере, мислеше Лушън, дори да посвети години да ги изучава, както бяха направили тези смъртни.
– Какво друго знаете за четирите артефакта?
По-младият сви рамене и продължи историята.
– Всевиждащото око предоставя бегли погледи към другия свят и осветява пътя. Наметалото скрива носителя от любопитни очи. Жезълът може да раздели океана, но това е широко оспорвано, а Клетката поробва този, който е затворен вътре. Както казахме по-рано, всичките четири са необходими, за да бъде намерена и спечелена кутията или така казва легендата, но не знаем защо.
– И къде са тези артефакти сега? – изстреля Парис. Всички воини се струпаха около мъжете в очакване на отговора им.
Старецът въздъхна и се дръпна назад, сякаш се страхуваше, че воините ще избухнат при следващите му думи.
– Отново ви казвам, не знаем – той се засмя горчиво. – Търсим ги от много време и никога не сме намерили някакъв знак, че наистина съществуват.
– Затова тези копелета ни доведоха тук – добави по-младият. – За да им помогнем да търсят следи.
– Намериха ли нещо? – попита Лушън.
– Не! – По-младият поклати глава. – И ставаха все по-разочаровани с всеки изминал ден. Имат хора навсякъде, по целия свят, които търсят. Колкото и да ми се иска да е иначе, сериозно се съмнявам, че има какво да намерят. Ако имаше, ние щяхме да сме го намерили досега.
Лушън знаеше, че Ловците са навсякъде, но не беше наясно с артефактите. Вината наистина беше негова. Беше се откъснал от света за прекалено дълго време, доволен да живее тихо в своята крепост и беше оставил небесата зад себе си като далечен и горчив спомен. Никога повече.
Кронос сигурно искаше да си върне предметите. Отчаяно. Вероятно Лушън можеше да се възползва от това. Отбеляза си да посети Сейбин и другите воини в Рим, за да ги предупреди.
– Това ли е всичко, което знаете? – попита той хората.
И двамата кимнаха предпазливо.
– Благодарни сме ви за тази информация. Да ви върнем у дома сега! – каза той и сви пръсти около китките на двамата.
– Къщата ни е в Атина – каза по-младият с треперещ глас, пропит с надежда. – Живеем заедно и можем да намерим пътя си.
Сълзи на облекчение се стичаха по бузите на стария мъж.
– Благодаря ви. Ти си... един от тях? От безсмъртните? Ти изчезна по-рано.
– Дайте ми адреса! – каза Лушън и се престори, че не е чул въпроса. – Ще ви отведа там.
Бащата го каза с благоговение в очите и Лушън ги пренесе там.
За негова изненада Аня чакаше в къщата им. Крачеше напред-назад в тясната, но удобно изглеждаща дневна. По лицето ù не трепна никаква емоция, когато ги забеляза.
– Ще изтрия спомените им – каза тя, а гласът ù също беше лишен от емоции. – Няма да помнят нищо за Ловци, нито за Повелители.
Въпреки всичко Лушън беше вън от себе си от радост да я види и благодарен, че все още иска да му помага.
Обаче се пренесе обратно на острова, без да промълви и дума. Една дума щеше да доведе до друга, а тази дума щеше да доведе до молба – „целуни ме, докосни ме, моля те!“ – и тогава той щеше да предизвика Кронос. „Няма да убия нея. Ще убия теб.“ Защото в този миг на Лушън не му пукаше за проклятията, които Кронос можеше да изсипе върху него и приятелите му. Не му пукаше, че кралят на боговете може да ги накара да страдат цяла вечност.