Загуба. Той беше станал толкова безчувствен, че дори загубата на децата не можеше да му въздейства. Не можеше да го позволи. Имаше работа с толкова много смърт, че щеше да бъде развалина, ако го позволеше.
„Ти си развалина и сега, докато мислиш за Аня.“
Мисълта дойде от него, но демонът му бързо отговори:
Нужна ни е още една целувка.
Този път Лушън не беше изненадан. Смърт мъркаше като развълнувано коте, когато жената беше наблизо. Феномен, който той все още не разбираше. „Защо я искаш?“ Мисълта някой да копнее за нея така, както той, дори ако това е собственият му демон, му беше омразна.
„Вкусна е.“
Не можеше да обори това.
Все повече и повече Лушън усещаше гнева на Кронос да се излъчва към него. Беше като пожар във вътрешностите му, като разбиване в душата му. Кралят нямаше да чака още дълго и със сигурност щеше да го прокълне скоро, ако не побързаше. Или да прокълне приятелите му.
Но дори само мисълта да види отново Аня запалваше неумолим огън в него и засенчваше мисълта за смъртта ù и за неговото наказание. След битката с Ловците преди два дни той не беше отишъл при нея и тя не му се беше появила. Беше му липсвала и той си спомни как тя веднъж му беше заявила, че ù липсва.
Лушън огледа Храма на всички богове за някакъв физически знак за присъствието ù. Видя покрити с лишеи колони, купчини срутен камък и езерца с кристална вода. Не и Аня.
Толкова много пъти си я беше представял тук. В ума му колоните блестяха бели, покрити с тучен изумруден бръшлян и бяха идеалната рамка за екзотичната красота на Аня. В ума му локвите бяха бълбукащи вирове, а тя лудуваше в тях. Гола.
– Аня – каза той.
Тя не отговори.
Той изчака няколко минути, после отново извика името ù.
Отново нищо.
– Знам, че си тук.
Нищо. Каква игра играеше тя сега?
Като се опитваше да не се мръщи, той се наведе над една купчина с пясък и започна да пресява песъчинките. Ако не можеше да я подмами да се покаже, поне можеше да търси доказателство за съществуването на четирите артефакта.
Нещо меко забърса гърба му и ароматът на ягоди стана по-силен и изпълни ноздрите му. Той не се обърна, не призна чувството. Не външно, поне. Вътрешно потрепери.
– Какво правиш? – попита тя. Най-после се материализира.
Стомахът му се сви от възбуда, когато я погледна. Богове! Дрехите ù... Той преглътна. Аня се облегна на една от извисяващите се бели колони. Срутени камъни и мраморни стени се извисяваха около нея, а сложните шарки обрамчваха съвършеното ù палаво лице. Кичури от косата ù я галеха и той изпита мигновена ревност.
Той искаше неговите пръсти да я галят и нищо друго.
Носеше прозрачна бяла рокля (безкраен запас ли имаше?), която скриваше едното рамо и оголваше другото. Плетен златен колан, обвит около талията ù, обхващаше извивките ù. По цялата дължина на бедрото ù се простираше цепка, която разкриваше гладка сметанена кожа, както и намек за снежнобели бикини.
Внезапно му стана трудно да диша. Слънцето грееше точно зад нея и той виждаше очертанията на ягодовите ù зърна.
„Ягоди.“ Дума, която винаги щеше да свързва с Аня.
„Накарай я да се махне! Тя те разсейва, а ти не можеш да си го позволиш.“
Искам да остане! – изръмжа демонът.
Само ако можеше...
– Не остават много часове светлина, така че... – Гласът му беше дрезгав.
В дълбините на сините ù очи проблясна обида.
– Така че се разкарай? Това ли ми казваш?
– Да! – Той ù обърна гръб („за добро, знаеш го“) и загреба още една шепа пясък.
Целуни я! Целуницелуницелуни...
Той стисна зъби.
Мина миг в мълчание. После:
– Тц-тц-тц. Не е мъдро да ми обръщаш гръб.
– Другите воини са наблизо. – Те бяха пръснати по целия остров, достатъчно близо, за да чуят, но не достатъчно, за да убият този, който го заплашва. – Ще оставя те да се тревожат за гърба ми – излъга той. Просто не можеше да се обърне към нея отново. Тя пораждаше опасни емоции в него. Емоции, без които той щеше да се чувства по-добре.
– Добре тогава. Няма ли да ми се нахвърлиш или нещо такова? Аз съм на върха на списъка ти за унищожение.
– По-късно. Точно сега съм зает. – Той чу как тя се премести, чу падането на камък. Искаше да погледне. Не погледна. Още един поглед към нея и никога нямаше да отвърне очи. Щеше да се нахвърли върху нея, но нямаше да я нарани. Щеше да я целуне, както копнееше Смърт. Отново и отново. Докато дрехите им паднат и той се озове в нея.
В този миг усети невероятно напрежение и неудовлетворени страстни желания.
– Лушън – извика Парис откъм далечната стена на храма и гласът му беше напрегнат.