Лушън се изправи. Но все още не се обръщаше към Аня.
– Да?
– Надушвам жена. Твоята жена.
– Стой, където си! – Той не искаше другите да я видят в този вид. – Всички вие. Продължавайте да търсите нещо, което да ни насочи в правилната посока!
Парис измърмори нещо под носа си. Страйдър извика:
– Щастлив кучи син.
Амън и Гидиън не отговориха.
– Предполагам, че няма да пазят гърба ти все пак – каза Аня и тонът ù беше странно лишен от емоции.
Не му харесваше, когато тя ставаше толкова неразгадаема. Боеше се, че го прави, за да се защити от болката. Болка, която той ù причиняваше.
– Значи вие, момчета, търсите артефакти, а?
– Не се преструвай, че не знаеш! Ти ни прати тук. – Той клекна отново и претърколи един голям сребрист камък, под който забеляза дребни камъчета и мъртви миди. Стисна зъби. Чувстваше се нетърпелив като пълен глупак. Що за воин си играеше в пясъка?
– Храмът е бил заровен под морето хиляди години – каза Аня. – Солената вода вероятно е отмила всички доказателства от миналото.
– Може би нещо е останало. – Той трябваше да вярва в това.
– Мислех, че безценната ви Ашлин ви е казала, че кутията се пази от Хидра – каза Аня и този път говореше подигравателно.
Да, Ашлин беше чула нещо за Хидра по време на пътуванията си за Световния институт по парапсихология. Но защо Аня се подиграваше? Беше помогнала на Ашлин веднъж и изглежда я харесваше. „Няма значение.“
Според многобройните източници, Хидра имаше много глави и отровен дъх. Говореше се, че Херкулес я е победил при езерото Лерна. Но Ашлин твърдеше, че е била забелязвана няколко пъти през годините. Винаги на различно място – Арктика, Египет, Африка, Шотландия и дори в САЩ.
Хората я наричаха Неси, Голямата стъпка и с всякакви други имена. Смъртните не знаеха какво има точно под носовете им.
Лушън се колебаеше – искаше да изостави храма и да търси на някое от тези места. Може би, ако намереше Хидра, щеше да намери кутията. Вероятно можеше да я унищожи най-накрая и да попречи на Ловците и дори на боговете да заловят демоните и да убият него и останалите Повелители.
Но любопитството го задържаше тук. Титаните бяха съживили този храм по някаква причина. Да, планираха да върнат хората към дните на преклонение и жертви. Но тук имаше още нещо.
Трябваше да има. Защо иначе Ловците търсеха толкова усърдно?
– Обичам да търся съкровища – каза Аня и привлече вниманието му отново. – Толкова е вълнуващо.
– Не ни помагаш.
Мълчание. После тя внезапно се озова до него и кичури от косата ù докоснаха голата му ръка. Беше си свалил ризата преди час – слънцето беше твърде ярко и беше твърде горещо. Пот се стичаше по корема му и косата на Аня залепваше за кожата му. Трябваше да стисне зъби при опияняващото чувство, което предизвикваше допира до нея, дори по толкова фин начин.
– Защо да не мога да помогна? – попита Аня и в дрезгавия ù глас имаше уловка. Цупене. Богове, той обожаваше това цупене. – Досега съм се доказала като неоценима.
Беше глупаво, но той най-накрая се осмели да погледне към нея. Видя първо бикините ù и трябваше да потисне надигналите се желания. Принуди се да отмести погледа си и я погледна в очите. Беше невероятно красива. Той се изправи. Проклетите му крака трепереха.
Тя моментално погледна гърдите му. Върху черната пеперуда, татуирана върху торса и рамото му. Той преглътна и се насили да не я гледа. От Аня се излъчваше силно желание. Тя дори посегна да го докосне, но осъзна какво прави и отпусна ръка.
„Направи го! Докосни ме!“ Твърде много дни бяха минали, откакто беше усетил огъня на пръстите ù.
Но тя не го направи.
– Прекрасна е – каза тя и кимна към пеперудата.
– Благодаря – заля го разочарование, когато Аня не се пресегна отново, но той знаеше, че така е по-добре. – Аз я мразя – призна той.
– Наистина ли? Защо?
– Това е белегът на демона. След като Смърт беше натикан в тялото ми, татуировката просто се появи.
– Е, за твоя информация, тя е магнит за мацките. Може и аз да си направя. Кама или може би дори ангелски крила. О! О! Сетих се! Ще си направя подобна пеперуда. Ще бъдем близнаци!
Аня татуирана. Рисунка, която езикът му да проследи. Той преглътна. „Докосни ме! Моля те, докосни ме!“
– За да отговоря на предишния ти въпрос, не може да ни помагаш, защото ще ни разсейваш от целта ни – каза той малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Почти не можеше да се концентрира върху нещо друго, освен върху аромата и красотата ù всеки път щом тя беше близо до него. – Извинявай!