Тя го стрелна с поглед.
– Не си искрен, но няма значение – каза тя сковано и скръсти ръце на гърдите си. – Сега няма да ти кажа къде е кутията.
В следващия миг той вече я стискаше за раменете.
– Знаеш къде е?
Тя сграбчи китките му и стисна. Не за да го отблъсне, а да го задържи на място.
– Ще правиш ли отново опити да ме убиеш, ако знам?
– Да.
Тя се намръщи и тупна с крак. Действието накара гърдите ù да подскочат нежно под ръцете му.
– Дори не знам защо се занимавам с теб.
– Каза го и преди.
– Ами достатъчно важно е, за да бъде споменато два пъти.
Той въздъхна.
– Защо си тук, Аня?
Изражението ù стана упорито.
– Не е твоя работа, Цветенце.
– Още се опитваш да ме ласкаеш ли?
Тя притвори очи, но през малките цепки той виждаше синия огън на неутолима емоция.
– Ти си истински трън в задника, знаеш ли?
Неспособен да се спре (винаги ли щеше да е така?), той я дръпна към себе си. Телата им се прилепиха. Не беше се чувствал толкова извън контрол от онези ранни дни с демона. Зърната на Аня се триеха в гърдите му възхитително.
– Ти също. Подлудяваш ме.
– Как не! Ти подлудяваш мен.
Той я разтърси и тя внезапно ахна, а гневът ù изчезна моментално. Дори изстена. Изстена!
– Ммм! Сигурно е щастливият ми ден. Отново имаш ерекция.
Ноздрите му трепкаха от могъщото желание, което сгорещяваше тялото му. Е, още желание. „Концентрирай се!“
– Какво знаеш за кутията, Аня?
Тя беше ли я споменала? Не можеше да си спомни. Помнеше само какъв беше вкусът на целувката ù – горещ и див.
Сочният ù малък език се стрелна навън и проследи очертанията на устните ù.
– Признание. Не знам къде е, но знам, че никога няма да я намерите.
Без емоция. Никаква проклета емоция.
– Защо?
– Дори боговете не знаят къде е. Ако знаеха, кутията щеше да е намерена и използвана досега.
Да. Това имаше смисъл.
– Какво още знаеш?
Тя изви бедра, докосвайки го леко, и изстена.
– След като титаните победиха гърците, е победиха повечето гърци, някои се измъкнаха. Във всеки случай имаше гадна игра на мъчения и разпити. Кронос и отборът му искат да си върнат тези артефакти. Зевс му каза какво е било сторено с тях и Кронос започна да ги търси, но нямаше късмет.
Лушън стисна зъби, за да потисне удоволствието, което тя разпалваше в него.
– Защо Кронос ги иска?
– По-добрият въпрос е кой не би ги искал. Те са велик източник на сила. Ако попаднат в ръцете на враговете му, малкият Крони може да бъде победен отново. Но ако ги има, му е осигурен вечен успех.
– Но как артефактите водят до кутията? Защо боговете дори искат кутията? Тя приютява демони, нищо повече.
– Ъ, грешка. Само помисли! Кутията е направена от костите на богинята на гнета. Може да засмуче духа от всичко. След като Тартар се разпада и Кронос трябва да използва войниците си, за да пази гърците заключени вътре, кутията би била перфектното решение – дом за враговете му и за вашите демони. Какво по-добро отмъщение? Боговете, които са му създали толкова проблеми, заключени с демоните, които са създали проблеми на тях.
За миг пред очите на Лушън падна червена мъгла. Смърт беше изтърпял хиляда години затворен в тази проклета кутия. Съществуване, което не беше истинско съществуване. Имаше писъци, толкова много писъци. И мрак, толкова много мрак. Демонът нямаше да бъде върнат обратно доброволно. Смърт щеше да унищожи първо него, в това Лушън беше сигурен.
– Изглеждаш готов да се биеш, Цветенце. Искаш ли да се биеш с мен? Така ли? Моля!
„Успокой се!“ Той пусна ръцете ù и се опита да отстъпи. Да се бие с нея... да я прикове към земята... да я целува... „Успокой се!“ Аня задържа китките му и не му позволи да се отдалечи.
– Защо Кронос просто не убие гърците?
– Прекарал си известно време с боговете, нали?
– Много отдавна.
Тя неочаквано го пусна. Никой от тях не се отдръпна. Не, дори се приближиха.
– Може да се каже, че са вманиачени по развлеченията си. Също така живеят според кодекса на отмъщението. Зевс няма да страда така, както е страдал Кронос, ако е мъртъв. И Кронос няма да има на кого да се фука с победите си, няма да има кого да дразни, няма да има кой да го предизвиква, ако Зевс го няма. Вечността би била скучна без никакви изненади на хоризонта.
– Защо Кронос не е тук да търси?
Аня се ухили.
– Защо да е? Вие вършите цялата работа вместо него.
Което означаваше, че богът нямаше да иска Лушън и другите воини мъртви. Което на свой ред значеше, че Лушън има малко време, за да реши какво да прави с Аня. Внезапно му се прииска да се ухили като Аня. Единственото, което съсипваше искрата щастие в гърдите му, беше фактът, че Кронос щеше да грабне всеки артефакт, който Лушън намери. Освен, разбира се, ако не откриеше начин да ги скрие.