– Как Клетката, Жезълът, Окото и Наметалото водят до кутията? – попита той.
– Ето това не знам. – Тя сви рамене, отривайки се в него.
Той захапа бузата си от вътрешната страна, а Смърт започна да мърка диво. Удоволствието от докосването ù, дори толкова невинно, го разтърси изцяло.
– Може би са като ключ или карта и насочват търсещия в правилната посока – каза тя без дъх. – И какво ще правим ти и аз?
Докосването сигурно беше развълнувало и нея.
– Не знам.
Чертите ù омекнаха и очите ù заблестяха.
– Какво искаш да правим?
– Да продължа търсенето в храма – принуди се да каже той, когато искаше да я помоли за целувка. Внезапно завидя на Гидиън, който плетеше мрежи от лъжи с лекота. Без вина.
Аня присви очи и се отдръпна от него. Лушън се почувства ограбен и чу демонът да ръмжи в главата му.
– Използваш ме за информация, а? Подвеждаш ме, гледаш ме, сякаш ме желаеш, но е само за да ме накараш да споделя знанието си.
– Да – излъга той.
Изражението ù помръкна.
Той усети още една вълна от срам. Трябваше да спре да е жесток с нея. Тя можеше да е безразборна като Парис и може би (най-вероятно) използваше Лушън за своите цели, въпреки че беше обвинила него в същото. Но беше мила и забавна, и предизвикателна.
– Отблъскваш ме, добре – каза тя и преметна косата си през рамо. – Мислиш, че си по-добър от мен. Все едно. Но знаеш ли какво? Не си. Ти просто си седиш и не правиш нищо, докато боговете ти дърпат конците. Аз поне се опитвам да се боря с тях.
– Аня...
Тя не беше свършила.
– Какво ще направиш, когато малкото ти приятелче Аерон избяга от тъмницата и убие Даника и семейството ù? И тогава ли няма да направиш нищо? Когато той си върне разума, животът му ще бъде съсипан навеки, заради действията му. Действия, на които ти ще си помогнал. Ти ще си отвел техните души в рая, въпреки че животът им е бил прекратен преждевременно.
Той осъзнаваше, че тя е права, и се мразеше за това. Що за мъж беше той? През цялото това време беше марионетка на Кронос. Не се беше борил с бога, както би трябвало да направи един воин. Не се беше опитал да среже проклетите конци по никакъв начин.
– Може би жените не са невинни – каза той, знаейки, че думите са лъжа. Просто не знаеше какво друго да каже. – Може би има причина Даника и семейството ù да са избрани да бъдат убити.
– Прав си. Има причина да са избрани.
– Кажи ми! – Да мисли за смъртните, беше по-лесно, отколкото за себе си и за провала си.
– Разбери сам, задник! Мисля, че ти казах достатъчно.
Той се обърна. Беше видял лъжата в очите ù. Тя не знаеше. Но явно беше оскърбена и той искаше да я утеши, а нямаше право да го прави.
– Поне ми кажи дали да си губя времето да търся указания тук! – Тя не му дължеше нищо, но той не можеше да не я попита.
Тя не отговори дълго време. Той се съмняваше, че дори е помръднала, защото не издаде никакъв звук.
– Не си губиш времето тук.
– Благодаря ти. Какво...
– Не. Без повече въпроси. Няма да ти кажа какво да търсиш и няма да ти кажа как да го намериш. Въпреки че това „благодаря“ беше направо страхотно, по дяволите! – В последните ù думи се усещаше сарказъм.
– Моля – каза той, с надеждата да върне доброто ù настроение.
Тя мина пред него, полюшвайки бедра. Изражението ù отново се отпусна и тя се облегна на друга колона.
– Да се върнем на темата! – каза тя. – Колко време има, докато започнеш отново да се опитваш да ме убиеш?
Да я убие. Остра болка го сряза през гърдите. Щеше да го направи, мислеше си той. Щеше да я убие. Засрамен, Лушън се наведе и поднови безплодното пресяване на камъни и пясък.
– Не знам.
– Крони-Уони няма ли да се вбеси, ако чакаш твърде дълго?
– Не ми даде краен срок.
– Вероятно можем да обсъдим това отново, да кажем след сто години.
Лушън изсумтя. Осъзнаваше, че тя се опитва да оправи неговото настроение.
– Значи не и в скоро време? Изцяло си ангаржиран?
– Нещо такова – промърмори той.
– Ами утре? Свободен ли си?
– Ангажиран съм за следващите няколко седмици.
– И не можеш да вмъкнеш един бой с мен? – тя звучеше почти нетърпеливо.
„За теб всичко.“
– Съжалявам.
– Започвам да мисля, че не приемаш заповедта да ме убиеш сериозно.