– О, сериозен съм. – За съжаление. – Не се тревожи!
Тя въздъхна печално.
– Ами да отделиш време да се натискаме? Можеш ли да го направиш?
Скорошен спомен възпламени желанията му – Аня, окована за леглото му, краката ù са разтворени, а сърцевината ù блести. Членът му се вдърви. Отново.
– Съжалявам. И това не.
Аня сви рамене, сякаш не ù пукаше, но той видя обидата в очите ù. Тя се загледа надолу към обутите си в сандали стъпала и ритна един камък.
– Не се изненадвай, ако се промъкна и ти взема главата!
– Благодаря за предупреждението.
– Удоволствието е мое. Мамка му! – извика тя внезапно.
Той се скова и посегна за оръжие.
– Какво има?
– Гледах в краката си.
Лушън постепенно се отпусна.
– И това лошо ли е?
– Ужасно е. Най-лошото нещо изобщо. Никога не гледам в краката си.
Погледът му се премести към пръстите на краката ù, лакирани с ярък нюанс на червеното.
– Мисля, че са прекрасни. – Не ù даде време да отговори. Изчерви се, когато каза: – Може би ще намеря време в графика си да се промъкна при теб.
Усмихна се и изражението ù стана нежно.
– Толкова си сладък, когато мислиш, че имаш такова умение.
Той трябваше да стисне устни, за да не отвърне на усмивката ù. Тази жена го развеселяваше не по-малко, отколкото го възбуждаше.
– Може би аз също ще търся тези артефакти – каза тя, почти сякаш ù беше хрумнало току-що. – Ако ги намеря, може да те заключа в клетката. Тогава ти ще трябва да си мил с мен.
Преди Лушън да успее да изръмжи нещо в отговор, тя се ухили отново, показа му среден пръст и изчезна.
СЕДМА ГЛАВА
През следващата седмица, когато не крадеше, за да запази разсъдъка си, Аня следваше Лушън на всяка крачка. Дори когато той съпровождаше души. Тя не харесваше посещенията му в ада. Мразеше жегата, вонята, подигравките и присмеха, които излизаха от тази мрачна, но огнена яма. Лушън винаги се опитваше да се държи все едно не е засегнат от тях, но тя виждаше смущението в очите му. Това я натъжаваше. Той виждаше най-лошото, което светът можеше да предложи, отново и отново, а трябваше едва ли не да се упои, за да оцелее.
Аня искаше той да види най-доброто, искаше да го почувства.
Казваше си, че иска тези неща, защото би било забавно да гледа принца на мрака и ориста да допуска светлина в живота си. Аня не се задълбочаваше много, защото се боеше какво се крие под това обяснение.
Въздъхна. Знаеше, че трябваше да се откаже от Лушън преди дни. Да го нападне поне или да го подмами на преследване с пренасяне далеч от храма. Но подозираше, че той не би вдигнал ръка срещу нея и знаеше, че ще откаже да я последва. Затова остана невидима, но наблизо. Освен това тя научаваше всичко, което той узнаеше за тези артефакти.
След като спомена, че ще ги търси сама, тя осъзна, че наистина ги иска. Веднъж едно от тези бебчета да попадне в нейните горещи малки ръчички и тя щеше да накара Лушън да моли за него. Богове, изражението му щеше да е безценно. Особено когато му откаже и се спазари с Кронос. Животът ù за един артефакт. Ето, това е двойна победа.
– Върви си, Аня! – прошепна Лушън.
Не можеше да я види, но тя все пак му се изплези. Това бяха единствените думи, които ù беше казвал през цялата седмица. Ако отново ги кажеше, тя планираше да се материализира и да го шляпне по лицето, после бързо да изчезне.
– Сериозен съм.
Винаги разбираше, кога е пристигнала. Веднъж ù беше казал, че я подушва. Тя беше доволна, защото това означаваше, че я усеща. Все още беше доволна, но проклет да е, че ù разваляше елемента на изненада.
„Нищо чудно, че го искам толкова силно.“
Беше глупаво и опасно да се мотае около Лушън. Това само засилваше желанието ù. Когато гледаше татуираната по тялото му пеперуда, умът ù разиграваше всякакви палави фантазии. Например – как прекарва часове да я ближе. Да поеме члена на Лушън в устата си, докато я гали. Да рисува с шоколад върху нея и да я използва за десерт.
Лушън вероятно щеше да я намушка, ако предложеше някое от тези неща. Никога не беше срещала мъж, по-малко сигурен в своята привлекателност и по-оскърбен, когато жена се опита да му разкрие желанието си. Как може другите да не виждаха колко сексапилен е той? Колко нешлифован. Как изкушаваше женските инстинкти на всяко ниво?
Лушън се наведе и отново преся камъни и пясък, докато търсеше... боговете знаеха какво. Слънчевата светлина го галеше любящо, кучката. „Той е мой!“
– Върви си, Аня! – повтори той.
Бррр! Тя се материализира. Но вместо да го шляпне, тя седна на един камък до него. Той отново беше без риза и кожата му беше леко изгоряла, порязана и натъртена.