Той не се обърна към нея.
– Казах да си вървиш.
– Все едно – няма да те послушам. Ти не си ми татенце. Освен ако не искаш да бъдеш. Защото бях лошо, палаво момиче и се нуждая от пляскане.
Болезнен стон се изтръгна от него.
– Аня, моля те! – По гръбнака му се стичаше пот и осветяваше няколко от белезите му.
Тя посегна да ги погали, но замръзна, когато един от воините извика:
– Лушън. Твоята жена... – Говорещият беше Парис, осъзна тя. Гласът му беше напрегнат дори повече от преди. Не намираше нищо тук, а? Горкият мъж. Без секс Парис отслабваше. Ако можеше да доведе жена с него, за да задоволява нуждите му, всичко щеше да е наред в този свят. Но той не можеше да спи с една и съща жена два пъти. Безразборност – развратният демон не би му позволил.
Аня познаваше изпитанията на едно секспроклятие и му съчувстваше. Нейното беше противоположно на неговото и я спираше да стигне до края, но и двете проклятия диктуваха действията им и ограничаваха свободната им воля. Това оставяше у нея гадния вкус на развалени яйца.
„Нищо не може да ме обвърже, освен това проклятие“ – помисли тя мрачно. Беше прокълната, преди да се сдобие със способността да избягва всякакви ограничения, затова проклятието вече беше част от нея. Не можеше да избяга.
Отново погледна към Лушън и раменете ù хлътнаха. Не, колкото и да ù се искаше друго, не можеше да избяга.
– Стой където си! – извика Лушън на Парис. – Тя е моя отговорност.
Негова отговорност? Аня не знаеше дали да е доволна, или обидена.
– Защо не позволиш на приятелите си да дойдат тук и да играят с нас?
Той бързо погледна към нея през присвитите си клепачи. Но щом погледът му срещна нейния, Аня усети влага между краката си. Стомахът ù се стегна, кожата ù болезнено желаеше допира му. Той беше чист сексуален призив, целият потен, мръсен и мъжествен. О!
– Какво си облякла? – изграчи той.
– Униформа на прислужничка. За да ти помагам да чистиш праха.
Той тихо измърмори някакво проклятие.
– Точно както и преди приятелите ми са зад камъка – каза ù той – и ще останат там, за да работят. Не им е нужно разсейване.
Колко пъти щеше да ù казва, че тя ги разсейва? Тя огледа ронливия камък в дланите му и се намръщи. Може би, ако докажеше, че е полезна, той щеше да гледа на нея като на нещо повече.
– Помня това място в разцвета му. Преди да бъде преместено на земята, ни обучаваха тук – другите божества и мен. Как да контролираме силите си, как да се държим подходящо, дрън-дрън-дрън.
Лушън не можа да скрие интереса си, който се изписа на лицето му.
– Никога не са ми позволявали да влизам – призна той. – Ходехме само там, където и Зевс, а той никога не прекарваше времето си тук.
Уф! Сигурно е било мъчение да бъде обвързан с това своенравно лайно.
– Жалко, че храмът е толкова повреден сега. Щеше да ти хареса.
– Как изглеждаше? – попита той, пусна парчетата и загреба още една шепа. Той вдигаше към светлината всяко камъче, което намираше, обръщаше го, за да го огледа от всяка страна за знаци, а после го хвърляше през рамо.
– Извисяващи се статуи обкръжаваха целия храм. Някои от стените бяха покрити с бръшлян, а в подовете блестяха диаманти, изумруди, сапфири и рубини. Сигурна съм, че търсещият стара слава Кронос ще издокара всичко, когато той и неговите братя задници поемат.
Лушън се изсмя. Тя се наслади на звука, въпреки че се мразеше за това. Неговият смях беше като афродизиак за нея и тя го беше причинила.
– Какво друго?
– Да видим! – Тя потупа брадичка с нокът, лакиран в ледено синьо. – Отстрани на всяка врата имаше две бели колони. Наричаха ги стълбове на силата.
– И колко помещения имаше?
Аня си спомни за дните, които беше прекарала тук. Тя обичаше красотата на храма, но мразеше съществата вътре в него. Колко пъти обучаваните богини се бяха оплаквали на учителя: „Защо тя учи тук? Тя не е една от нас. Създава само проблеми.“ Колко пъти младите богове ù се бяха присмивали: „Не знам защо си дава труда да носи роба. Всички знаят, че прекарва повече време без нея.“
Тя се отърси от болезнените спомени.
– Имаше основна жертвена зала, в която сега клечим. Имаше зала за срещи, където богомолците се миеха и се събираха преди жертвоприношението. После вътрешната камера и жилищата на жреците.
Той кимна, сякаш попиваше всяка дума.
– Разкажи ми повече за тази жертвена зала!
Щастлива да услужи, тя каза:
– Ако се върнем назад във времето, пред теб щеше да има бяла мраморна маса. И по стените щеше да има стенописи. Богове, те бяха яки. Трябва да ремонтирам един от апартаментите ми и да накарам да ми нарисуват картините...