Най-после думите на Темида добиха смисъл.
Аня тичаше към дома си разплакана след среща с един извънредно красив млад бог, когато налетя на богинята. Темида ù беше хвърлила убийствен поглед и тя едва не беше паднала на земята от шок. Твърде погълната от собствените си грижи, Аня не се беше замислила за причината и беше побързала да се отдалечи. На следващия ден Темида беше дошла на прага ù.
– Ти си прелъстила съпруга ми – беше чула богинята на Правосъдието да крещи на майка ù.
Дисномия беше вдигнала брадичка и изправила рамене. Но не беше изрекла и една дума в своя защита.
– Дъщеря ти е копие на съпруга ми. Тя е негово потомство. Отричаш ли?
– Не, не отричам.
Аня беше шокирана до дън душа. Винаги се беше чудила кой е баща ù, а да научи, че това е могъщият пазач на затвора Тартар, едновременно я зарадва (вече нямаше да бъде наричана низша) и я ядоса. Защо я беше пренебрегвал през всички тези години?
– Знаела си, че е обвързан – беше извикала Темида, – но все пак си легнала с него. За това, че си родила копелето му, ще бъдеш наказана. Ще се погрижа справедливостта да възтържествува.
Ужас беше покрил красивото лице на Дисномия, но тя беше казала:
– Аз съм тази, която съм родена да бъда такава.
– Това не те извинява. От този ден нататък ще се поболяваш всеки път, щом имаш сексуална връзка с някой мъж и няма да можеш да станеш от леглото с дни. Повече никога няма да откраднеш обичта на мъж невредима. Така казах и така ще бъде.
Майка ù се беше свлякла на колене с плач.
– А ти – беше казала Темида с присвити очи към треперещата Аня, която беше надзъртала зад ъгъла.
– Не! – беше извикала Дисномия и се беше опитала да се изправи. – Остави я на мира! Тя е невинна.
Богинята беше продължила безмилостно.
– Невинна? Не съм убедена. Тя е твоя дъщеря, а това е достатъчно престъпление. Някой ден ти ще желаеш мъж, Анархия, и той ще желае теб. Нищо няма да има значение, освен да сте заедно. Няма да те интересува кой е той, какъв е или на кого принадлежи. Ти ще го имаш. Точно както и майка ти, ти ще го имаш.
– А ти ще умреш самотна, защото си зла и омразна – беше изплюла Аня към нея, неспособна да си представи да изпитва това към някой от злобните богове, още повече да приветства мъж, принадлежащ на някоя друга жена.
– Ти няма да имаш възможността да следваш безразборните стъпки на майка си. Ако позволиш на мъж да те обладае, ще се обвържеш с него за цяла вечност. Ти ще живееш за него и само за него. Неговото удоволствие ще е твое удоволствие. Неговата болка – твоя. Ако той те отхвърли и си вземе друга любовница, ти ще изпитваш агонията от загубата, но няма да можеш да го напуснеш. Ако той умре, ти никога няма да се възстановиш от скръбта. Заветът на майка ти приключва тук. Така казах, така ще бъде.
Тези думи се бяха запечатали в ума ù и едва не я бяха задушили. Те бяха като пламтящ факел, който не беше в състояние да отхвърли, и който изгаряше душата ù. Седмици след това не беше на себе си. Шокът беше двоен – от една страна, да разбере, че баща ù е женен, и от друга, проклятието на Темида. Идваше ù в повече, отколкото можеше да понесе.
Когато шокът беше отминал, Аня беше започнала да мрази баща си, задето отричаше съществуването ù и всички мъже, за това, което можеха да ù причинят, ако не внимаваше. И беше уплашена. Ужасно уплашена.
Когато майка ù я беше пратила на бойните уроци, с надежда да ù помогне да се предпази сама, Аня ги беше приела сериозно. И когато силата ù се беше увеличила, омразата и страхът ù бяха отслабнали. Но не и решителността ù да остане сама, обаче.
През всичките дни, откакто беше прокълната, никога не се беше изкушавала да даде на някой мъж толкова много власт. И дори когато боговете я бяха хвърлили в затвора на баща ù и тя беше изгубила свободата си, беше правила всичко по силите си, за да поддържа тази решителност.
Досега.
Сега искаше да познае блаженството от най-интимното докосване на Лушън. Вътре в нея. Дълбоко. Да се движи напред-назад. Знаеше, че щеше да иска тези неща, независимо дали той има партньорка или не.
Само при мисълта да го има, между краката ù се събираше влага, която мокреше бикините ù. Кожата ù беше твърде изопната по тялото и Аня не можеше да спре бедрата си да се трият нагоре и надолу в неговите. „Свобода“ – напомни си тя. Нямаше нищо по-велико.
На хората, с които беше избирала да се натиска през годините, никога не беше позволявано да проникват в нея. С Аяс, капитана на Безсмъртната стража, тя се беше целувала и натискала. Но когато беше поискала да не я гали, той я беше нарекъл „досада“ и „курва“ (бълващо оксиморони копеле) и я беше притиснал.