– Лушън? Какво има? – Той беше безсмъртен и не можеше да бъде убит с нормални средства, но това не ù попречи да се притеснява. Можеше да е прокълнат. Можеше да е...
Той изрева отново и притисна стомаха си.
– Лушън, кажи ми какво, по дяволите, не е на ред!
Очите му бяха затворени. Лушън бавно ги отвори, дишайки тежко. И двата му ириса бяха станали сини. Неземни, кристални и завихрени като буря. Той се изправи нестабилно на крака и се дръпна от ръцете ù като в транс. Тръгна напред, към единствената останала стена на храма.
– Виждам го – каза той.
Облекчението едва не я събори. Той имаше видение. В далечното минало, когато жертвата беше угодна на боговете или дори на самия храм, жертвоприносителят получаваше награда. Аня помисли, че може би храмът се радва отново да е използван.
– Какво виждаш? – Тя трябваше да принуди ръцете си да останат отпуснати отстрани, толкова силно искаше да го държи.
– Може би намерих нещо – извика той, като не ù обърна внимание.
И четиримата воини изтичаха при него, връхлитайки покрай колоните като ангели отмъстители. Забелязаха Аня и зяпнаха. Костюмът ù на френска прислужница беше палав не само за очите на Лушън. Но тя не се пренесе, за да се преоблече. Не искаше да пропусне и един миг от събитието.
Мъжете не ù проговориха, но Парис облиза устни предчувстващо, сякаш тя беше пир, приготвен само за него. Аня извъртя очи. Щеше да му покаже среден пръст, но помисли, че той може да приеме жеста ù като „покана“.
– Защо кървиш? – попита Страйдър, извадил кама. Беше погледна намръщено към Аня. – И какво, по дяволите, е облякла тя?
На него тя показа среден пръст без никакво колебание.
– С жената няма да се разправяте по никакъв начин – каза равно Лушън, все още фокусиран върху стената. – Тя е моя.
„Моя“ – беше казал. Аня се усмихна и размаха подигравателно свито кутре2 към всеки Повелител.
– Чухте ли? Аз съм негова, така че всички можете да си гледате работата!
Лушън промърмори:
– А ти по-добре дръж ръцете си прибрани, Аня, или ще ги изгубиш.
– Моля те! Сякаш твоите другарчета могат да ме победят – възрази тя, неубедително дали той е чул, или не. Лушън не реагира.
Когато Повелителите се събраха около Лушън, тя си проби път вътре в кръга. И да, сви няколко ками по пътя. Богове, това беше хубаво. Не беше правила достатъчно пакости напоследък, беше твърде погълната с Лушън. Кражбите винаги успокояваха бунтовните ù емоции, забавяха пулса ù и облекчаваха постоянната болка в стомаха ù. Мъжете не разбраха какво направи, иначе щяха да я нападнат, беше сигурна. А така просто я пуснаха да мине без коментар.
Какво беше открил Лушън? Какво виждаше?
Лушън разтвори ръце, избута всички зад себе си и отново се загледа в стената.
– Лушън? – каза Страйдър, явно объркан. Аня го огледа с ъгълчето на окото си. Имаше сини очи и руса коса, беше висок, мускулест и загорял. Чертите му бяха грубо изсечени и имаше порочно чувство за хумор, което тя обикновено предпочиташе.
Защо не беше привлечена от него?
– Какво виждаш? – попита Парис. Групата направо бучеше от нетърпение и вълнение.
– Чакането е забавно – каза Гидиън, като гледаше свирепо.
– Помните ли какво ни казаха двамата смъртни за Зевс и артефактите? – попита Лушън.
Надигна се вълна от да-та.
– В по-голямата част са били прави. Гледам стенопис, който изглежда като жив. Картините се сменят и разкриват детайл след детайл. След като Зевс затворил титаните, той наредил на Хидра да скрие и пази скъпоценните артефакти. Хидра разделила себе си на четири страховити същества, които се пръснали и всеки звяр пази една реликва.
– О, човече – каза Аня. – Ако Хидра е пазач, вие, момчета, сте загазили. Тя е пълна откачалка, със сигурност. Две глави на едно змийско тяло. Това прави осем глави на четири тела, ако видението на Лушън е точно. И всички тези глави страдат от постоянен ПМС3.
– Всяка змия трябва да се крие цяла вечност и никога да не разкрива местоположението си, дори на боговете – продължи Лушън.
Страйдър изсумтя.
– Тогава как ни помага това?
Аматьори.
– Виждаш ли някакви символи? – Аня подсети Лушън.
Мълчание. Намръщване.
– Да.
– Е, какви са? Зевс може да не е искал другите богове да знаят местоположението им, но със сигурност се е погрижил да може поне да бъде насочен в правилната посока, ако пожелае. В дните на славата си той крадеше каквото поискаше от бога, който се случеше да го притежава. Това е единственото, за което някога съм му се възхищавала. После криеше нещата, докато отмине жегата, като използваше визуални символи като карти на съкровището. Омагьосваше ги да се променят, ако предметът някак бъде преместен.