Тя беше по-прекрасна от всякога.
Светлата ù коса беше прибрана в основата на тила в сложна плитка, а върху главата ù имаше вързана розова панделка, която минаваше зад ушите. Носеше подплатено с кожа палто и високи до коленете ботуши с подходящ кант от кожа.
– Къде беше? – попита той и въпросът прозвуча по-сурово, отколкото възнамеряваше. Най-после тя беше с него и това трябваше да е единственото важно нещо. „Тя е там, където ù е мястото – добави наум и се намръщи. – Когато е до мен, мога да я пазя от неприятности.“ Нищо повече.
– О! – каза тя и махна с ръка във въздуха. – Тук и там.
Дали е била с друг? Той стисна зъби. Най-добре е да не позволява на мислите си да пътуват в тази посока, затова той смени темата.
– Защо си облечена така? – Той носеше черна ленена тениска и панталони и се потеше.
– Защото отиваме в Швейцария, глупчо, а там е студено. Ти, приятелю, си много леко облечен.
– Аня, аз...
– Часовата разлика е само един час – каза тя, като го прекъсна, – идеалното време да пазаруваме в Цюрих.
Той въздъхна.
– Защо трябва да ходим в Цюрих, за да пазаруваме? – Ние? Проклета мисъл! Той трябваше да мисли за тях поотделно. Никога като за двойка. Беше твърде опасно.
– Защото има сняг, а аз изглеждам добре в бяло. Ще бъда преди теб там!
Тя изчезна, оставяйки следа от ягодовия си аромат. Лушън се почувства ограбен без нея. Той огледа тълпата за втори път. Няколко души бяха забелязали изчезването ù, той го знаеше със сигурност, защото няколко души останаха с отворени уста.
Гражданите на Буда знаеха, че той и приятелите му са различни. Може би не знаеха точно до каква степен, но през повечето време ги оставяха на мира. Дори ги защитаваха. Може би, защото воините изливаха ужасно много пари в общността. Може би, защото хората се бояха какво би могло да стане, ако не ги оставят на мира.
И все пак... След като напуснаха Древна Гърция и разрушенията, които бяха причинили, той винаги много внимаваше да не позволи на смъртните да видят на какво е способен. Не искаше да подхранва слухове за присъствието им. Не искаше медиите на смъртните да ги преследват и определено не искаше да привлича още Ловци.
Но въпреки всичко, не се опита да обясни какво е станало с Аня. Той също изчезна. Надяваше се свидетелите да приемат, че са си въобразили целия епизод. Усещаше непреодолимо желание да бъде с Аня. Не можеше да чака и секунда повече. Сърцето му биеше все така учестено след пристигането ù.
Чувстваше се по-нервен с нея, отколкото с всеки друг на света. Беше изгубил легендарното си спокойствие (не че избухваше в нейно присъствие, слава на боговете), а и не му влизаше в работата да подобрява отношенията им, след като му беше наредено да я убие. И все пак изглежда не можеше да се спре.
Леката ù следа наистина водеше до Цюрих. Той беше ходил там няколко пъти да събира души, но никога не беше успявал да се задържи там или да го разгледа. Същото важеше за всяка страна, която беше посещавал някога. Събирай, придружавай до рая или до ада и се връщай навреме за проклятието на Мадокс в полунощ. Такъв беше животът му от векове. През месеца, след като проклятието беше развалено, воините бяха твърде заети с проучване на кутията на Пандора, за да може Лушън да предприеме някакво пътуване сам. Не го и искаше на този етап. Ловците се нуждаеха от унищожение, а приятелите му от мир.
Молеше се единствено да не бъде принуден да прибере още една душа този ден. Искаше да прекара това време с Аня непрекъсван и без някой да развали удоволствието му.
„Глупак. Това може да е капан. Тя може да иска да те нарани.“
Откри я да стои на лакирана дървена тераса, а около нея струеше слънчева светлина. Между тях се вихреше студен въздух. Зад нея се виждаше спираща дъха гледка към заснежените планини.
Аня беше с лице към него и кичури от косата ù докосваха лицето ù, когато разпери широко ръце.
– Какво мислиш?
– Че си прелестна. – И тя беше.
Тя се усмихна неуверено, вгледа се в него и каза:
– И аз така мисля.
Дали имаше предвид него? Вместо да го съблазнят, да го успокоят или да го развълнуват, каквото вероятно беше предназначението им, думите ù го ядосаха. Той я искаше страстно, а тя си играеше с чувствата му като с играчка. Цялото му тяло се напрегна.
„Отново започваме – помисли той. – Оставяш я да си играе с емоциите ти. Оставяш я да ти въздейства.“
– Да приключваме с това?
Усмивката ù бавно изчезна.
– Да приключваме? Умираш да скапваш настроението. Е, няма да ти позволя да скапеш това. Обядвал ли си?