– Не.
– Тогава първо да хапнем. Пазаруването после.
– Аня, мисля...
Тя мина покрай него, сякаш той не говореше и влезе бавно през една отворена арка, която водеше в просторен апартамент (защо не имение?), декориран в ярки цветове. Не знаеше какво друго да прави, затова я последва.
– Това е твое, предполагам – каза той. – Очаквах нещо по-голямо.
– Имам домове навсякъде, а това е цялото пространство, което ми е нужно. Така е по-интимно. – В центъра на дневната имаше ниска дървена маса, отрупана до горе с храна и Аня се отпусна на една от виолетовите възглавници пред нея. – Не съм била тук от известно време, заради знаеш кой.
– Кронос?
Тя кимна и започна да пълни две чинии с... той подуши и осъзна, че е пилешки пай, прясно изпечен хляб и задушени зеленчуци. Той очакваше, че тя би предпочела нещо по-екстравагантно.
– Сядай! – каза Аня, без да поглежда към него. Тя постави хапка между сочните си устни и очите ù се затвориха в абсолютна наслада.
Лушън изпълни нареждането. Домашната атмосфера и истинската наслада, която Аня изпитваше от толкова просто действие като храненето, накараха сърцето му да се свие. Той никога не беше имал съпруга и никога не беше прекарвал с една жена повече от няколко месеца (времето, което беше имал с Марая, преди тя да умре), затова не беше изживявал нищо, което дори бледо да напомняше на дом и семеен уют. Като се изключат хилавите опити на Парис в готвенето, а Лушън определено смяташе, че те не се броят.
Марая. Мъртва. Мисълта за нея вече не му носеше обичайния прилив на негодувание, вина и гняв. Беше ли се изцерил най-накрая? С всеки изминал ден той мислеше за нея все по-малко. Което беше освобождаващо, но и малко тъжно.
На Смърт не му беше пукало за нея, въпреки че за Лушън Марая беше всичко.
Щеше ли демонът да скърби от загубата на Аня?
Лушън подозираше, че щеше. Дори сега демонът мъркаше.
– Така и не ми каза истинската причина Кронос да иска смъртта ти – каза Лушън.
Аня отпи от тъмното червено вино и се взря в него през ръба на чашата.
– Не е вярно. Казах ти, че имам нещо, което той иска.
– Тялото ти? – каза го, без да иска.
– Според теб, го давам на всеки? – попита с горчивина. – Ще ядеш ли, или само ще ме гледаш?
Стомахът му внезапно изкъркори и той отхапа от пая. Вкусен и невероятно приготвен.
– Ти ли го направи? – Не можеше да си я представи как робува в кухня.
– Богове, не! Откраднах го.
Отвращението на палавото ù лице беше толкова комично, че той се засмя.
– Открадна го?
– Да. – Тя прикова поглед в устните му и сините ù очи излъчваха страст. – Харесва ми, когато се усмихваш.
Той преглътна.
– Кронос – подсети я той, като се опита да я върне към темата. – Защо не те търси и не те убие сам? Сега си на открито. Сигурен съм, че той е способен да открие местоположението ти.
– Той е мистериозен небесен мъж. Никой не знае защо и как прави нещата.
– И нямаш догадки?
– Ами – тя сви рамене, – той е идиот. Ето, това е моята догадка.
Лушън се напрегна в очакване да блесне мълния и да изтътне гръм. Минаха няколко минути, преди да може да се отпусне.
– Това нещо, което иска. Кажи ми какво е! Моля те! И в името на боговете, Аня, дай ми пряк отговор поне веднъж! – Ако знаеше, той можеше да го открадне от нея, да го даде на Кронос и да свърши този кошмар.
– Поне веднъж? – Тя размаха вилицата си към него. – Давам ти преки отговори всеки път.
– Отново тогава – каза той с въздишка.
Тя дълго се взира в него, без да говори, без да мърда. Накрая каза:
– Искаш истината? Ще ти я кажа. Но информацията е скъпа. Ще търгуваме. Въпрос за въпрос.
– Дадено. Какво е това, което имаш и което Кронос толкова иска?
– Имам... ъ... проклятие, Лушън! Имам ключ. Доволен ли си сега?
– Да. Ето. И двамата отговорихме на един въпрос.
– И двамата не... Проклет да си! Аз наистина зададох въпрос, нали? Доволен ли си сега? Една точка за теб.
– Имаш ключ – подсказа Лушън. – Ключ за какво?
– Това няма да ти кажа. – Тя пъхна още една хапка пилешко в устата си, сдъвка и преглътна.
– Какво отваря?
– Вече няма да отговарям на въпросите ти – каза тя равнодушно. – Ти не играеш честно.
Лушън не порица чувството ù за честност, а продължи играта.
– Защо не му го дадеш?
– Защото е мой – сопна се тя. Пусна вилицата си и тя издрънча в чинията. – Сега тихо, преди да те пренеса в някоя яма с алигатори! Съсипваш храната, която приготвях с часове.
– Току-що ми каза, че не си я сготвила.
– Излъгах.
– Един ключ ще има малко значение, когато умреш – посочи той, без да има желание да приключва разговора за Кронос. Твърде много беше заложено.