– Начукай си го, Смърт!
Тя го наричаше Смърт само когато беше бясна, осъзна той. Иначе той беше сладкишче, кукличке и Цветенце. И любовнико, намеси се умът му. Той предпочиташе тези. С изключение на Цветенце, другите имена го караха да се чувства като мъж. Не като безсмъртен, не като прокълнат воин. Не като някой грозник. И не като някой, който накрая щеше да я унищожи.
Лушън се намръщи.
– Не мога да повярвам, че си готова да умреш заради един прост ключ.
– Той не е като всеки друг ключ и не е нужно да ме убиваш.
– Трябва.
– Все едно. – Аня пресуши остатъка от виното си. – Отговорих на още няколко от твоите въпроси, сега ти отговори на няколко мои!
– Много добре. – Той набучи шушулка хрупкав зелен боб. – Какво искаш да знаеш?
Тя подпря лакти на масата и положи брадичка върху вдигнатите си длани.
– Някога нарушавал ли си заповед от боговете?
– Не. Но не ми беше нареждано да правя нищо, докато титаните не превзеха небесата. Гърците ни оставиха на мира, след като наложиха смъртното проклятие върху Мадокс.
– Опитвал ли си се да не се подчиниш поне на титаните?
– Отново не. Не лично. Но Аерон отказа да убие четирите жени и ти видя резултата. Обзела го е такава кръвожадност, че сега иска да убие всички. Дори приятелите си. Може би дори себе си. Трябваше да го заключим и да отнемем още една част от свободата, която му остана, след като всички ние бяхме прокълнати с демоните си. Това е нещо, което се заклехме никога да не си причиняваме един на друг.
– Разбирам – каза тя, внезапно потънала в мисли. – Да изгубиш свободата, е наказание.
– Да. – Лушън я огледа удивен. Никога не беше виждал толкова сериозно изражение у тази игрива жена. Сигурно си спомняше времето, което е прекарала заключена, а може би и измъчвана. Ръцете му се свиха в юмруци. – Колко време беше затворена?
Тя сви рамене.
– Изглеждаше като цяла вечност. Вярвам, че древните свитъци казват сто години, но бяха по-скоро двеста.
Очевидно искаше да звучи нехайно, но не успя.
– Какво правеше, докато беше заключена?
– Мислех, крачех, страдах. Говорех с мъжа в килията до моята. Той беше малко самонадеян, но въпреки това не се налагаше да понасям тишината. – Аня въздъхна. – Борил ли си се някога с демона си Смърт, който си приютил?
Веждите му се сбърчиха от объркване. По-добре от объркване, отколкото от гняв към това, което беше изстрадала тя.
– Какво имаш предвид? Физически ли?
– Не. Знам, че той не може да напусне тялото ти, освен ако не умреш или ако не бъде засмукан навън. Знам, че е затворен в теб и двамата сте едно. Но някога устоявал ли си на желанието му да отнеме душа?
Цялото му тяло се напрегна. Това не беше тема, която обсъждаше обичайно. Но Аня беше разкрила част от нейната тайна. Той не можеше да предложи по-малко.
– Да.
– И? – Погледът ù се концентрира, а очите ù бяха като лазерен лъч върху него. – Какво стана?
Никой от воините не знаеше, че някога Лушън е бил влюбен. Никой не знаеше, че някога е гледал любовницата си бавно да чезне и тялото ù да гние.
– Ако не придружа душа, физическото тяло страда от неописуема агония. Повече, отколкото някой трябва да изстрада. Повече, отколкото Съдбата е предопределила.
– Докоснах оголен нерв, а? Под окото ти играе мускул. – Вместо да го притисне за още информация, тя дояде останалата храна в мълчание.
Докато Лушън гледаше Аня, мрачните спомени, които въпросите ù бяха възкресили, постепенно изчезнаха заради напиращото желание. „Вземи я!“ Думите преминаха през ума му като шепот. Може би, защото всяко движение на Аня беше по-чувствено от предишното. „Люби я!“
„Не. Ти не си чудовище. Поне вече не.“ Той можеше да прекара известно време с нея, но нищо повече.
Аня приключи с яденето и се изправи.
– Искаш ли да се натискаме малко, или да тръгваме на пазар?
Не беше свалила бежовото палто и изглеждаше приятно затоплена. Още повече изглеждаше готова да бъде съблечена. Той искаше да я почувства.
– Пазаруване. – Принуди се да каже. Но не се изправи.
Тя сви рамене, сякаш отговорът му нямаше значение за нея и това го подразни. Раздразнението го ядоса. А ядът го вбеси. Не трябваше да изпитва нищо.
– Можеш да оставиш оръжията си тук – каза тя със закачлива усмивка. – Ловците никога не идват насам. Неутрална територия, знаеш.
– Не свалям оръжията си. Никога.
Погледът ù обходи цялото му тяло като гореща милувка.
– Дори под душа?