– Какво искаш да купиш първо? – попита го тя, без да е наясно с мислите и вълнението му.
Лушън отвори уста, за да попита за ключа, но осъзна че не е подходящ моментът. По-рано тя беше приключила разговора в мига, в който ключът беше споменат. Трябваше първо да я разнежи, а предполагаше, че трябва и да заслужи доверието ù поне малко.
– Палто би било добре – каза той. От небето струеше слънчева светлина, но студът хапеше.
– Тогава ще имаш палто. Знам идеалното място. – Тя вплете пръсти в неговите и го дръпна наляво.
Инстинктите му настояваха да се отдръпне. Не го направи. Вместо това стисна здраво. Искаше му се да я държи и никога да не я пуска. Тя ахна и му хвърли мила усмивка през рамо. Демонът на Лушън – Смърт, го притискаше, пресягаше се към нея и също искаше да я докосне.
Тя го поведе по покрит с лед път. Край тях минаваха коли, хора вървяха по снежните тротоари, влизаха и излизаха от магазините. Величествените планини бяха навсякъде около тях. Боговете наистина бяха надминали себе си с този величествен пейзаж.
Това можеше да е раят.
– Тук! – Аня го дръпна в магазин Machen Teegeback.
– „Топли кифлички“? – преведе той. Беше овладял много езици през годините. – Току-що ядохме. И мислех, че ще купуваме палто.
Тя се засмя.
– Това не е пекарна, любовнико. Това е спортен магазин. – Вътре имаше палта, ръкавици и всички неща, които му трябваха, за да му пазят топло. – Сега не се тревожи! Аня ще те облече както трябва.
Отново се усмихна доволно и закрачи през магазина, като започна да хвърля палта в различен цвят към него.
– Това ще подхожда на очите ти. Някое от тях, де. – Пауза. – Това ще изглежда страхотно върху тялото ти. – Пауза. – Ммм, това има лесен достъп до новото ми любимо място през джобовете. – Пауза. – О, точка! Виж това! – Тя държеше мъжката версия на палтото, което тя носеше и го хвърли към него. – Ще бъдем като близнаци, докато се катерим по ледниците.
Ако той не намереше ключа, тя нямаше да пътува с него. Той усети егоистично разочарование при мисълта.
– Трябва ми само едно палто. Кое...
Аня хвърли скрит поглед към касиера и натъпка чифт големи вълнени ръкавици в якето си.
Лушън се намръщи. Беше сигурен, че не е изтълкувал действията ù правилно.
– Какво смяташ, че правиш?
– Крада. – В гласа ù имаше такова удоволствие, че беше като сексуален наркотик.
По гръбнака му пропълзя тръпка.
– Значи не си ме дразнила за храната. Не ти достигат средства ли?
– Напротив. Тъпкана съм. – Тя подпря ръце на хълбоците си и му се нацупи. – Не ми казвай, че големият лош демон е разстроен! Защото не трябва да е. Ще ги платя някой ден, Слънчева Сали4. Може би.
– Върни ръкавиците, Аня!
„Това ли е начинът да я разнежиш?“ Лушън стисна зъби. Не, не беше, но той отказваше да отстъпи.
– Не.
– Много добре. Аз ще ги платя. – Лушън пусна палтата, които Аня му беше хвърлила, стисна лакътя ù с едната си ръка, а с другата измъкна ръкавиците. Дланта му забърса гърдата ù. Лушън преглътна и пламна. Събра по едно от всички неща, които му трябваха, отиде до касата и плати с банкнотите, които Парис му беше дал по-рано.
Докато вървяха към вратата, Аня кипеше до него.
– Трябва да го правя, ясно?
Напрежението ù го изненада.
– Защо?
– Ти имаш твоите непреодолими импулси, аз имам моите. Мога или да опожаря мястото, или да взема един жалък чифт ръкавици.
Той разбра. Тя имаше свой собствен демон, с който да се бори. Мрачна природа, която искаше да контролира. Лушън знаеше колко трудно може да бъде това.
– Съжалявам, че ти ги взех.
Мълчание. Подсмърквайки, каза:
– Няма проблем.
Лушън събра покупките им, излезе от сградата и застана на бордюра да чака Аня. Удари го вълна студен въздух, но той не извади палтото от чантата. Кожата му още пламтеше от допира на Аня.
Той искаше тя отново да е до него и това нямаше нищо общо с ключа. Мина минута и тя не излезе. Какво правеше? Той се обърна и тръгна напред с намерението да влезе отново в магазина.
Вратата обаче се отвори и Аня най-сетне се появи. Устните ù се извиха в самодоволна усмивка. Кожата му се стопли с още един градус.
– Може да се наложи да копая в леда, докато търся артефактите. Нуждая се от инструменти – каза той. – Къде мога да ги намеря?
– Уф! Копаенето няма да е забавно.
– Целта на пътуването ни не е забавление.
– Разваляш удоволствието. – Тя порови в якето си и извади чифт черни ръкавици. Разкъса етикета със зъби. После, докато гледаше Лушън в очите, тя ги надяна върху ръцете си.