– Откраднала си ги?
– Това харесвам у теб, сладкишче. Наблюдателен си.
Лушън поклати глава и трепна усмивка на устните му. Той закрачи напред и тя трябваше да реши дали да побърза да го последва, или да изостане.
– Кажи ми защо трябва да крадеш? И как това те възпира да не запалиш някоя сграда. Ти намекна нещо и аз си направих заключенията, но искам да чуя истината от първоизточника.
Аня закрачи до него.
– Помниш ли онези войни, които Рейес спомена вечерта в клуба? Е, познай! Аз ги започнах. Когато за първи път заживях сред смъртни, бях полудяла от потребнаст за безредие и всяко мое движение изглежда пришпорваше хората до бяс. Те се обръщаха един срещу друг, не срещу мен. По-лошото беше, че не можех да погледна факла, без да я бутна. Понякога дори не осъзнавах какво съм направила, докато пламъците не започнеха да танцуват в краката ми и хората не се разпищяваха. А тези писъци, о, богове, тези писъци! – Тя въздъхна замечтано. – Звучаха толкова възхитително в ушите ми. Бяха наслада за слуха ми. Исках да ги слушам още и още. Нуждаех се от тях.
– Анархия означава беззаконие. Може би дълбоко в теб тези писъци са представлявали хаоса, който природата ти изисква.
– Да – каза тя и очите ù се разшириха.
– Демонът в мен е Смърт. Много дълго време той жадуваше за отсъствие на живот, независимо каква цена трябваше да платя аз, за да изпълня това желание.
– Ти наистина разбираш. – Тя поклати глава, а изражението ù беше малко шокирано. Кичур от косата ù падна и тя го прибра зад ухото си. – Един ден без малко щях да срежа въжетата на полилей, който висеше от някакъв таван, само за да чуя как стъклото се пръсва и хората пищят, когато покрай мен мина жена. Тя носеше пръстен, а диамантът му примигваше на светлината, по-ярък от всеки полилей. Богове, исках този диамант. Проследих жената и откраднах пръстена. В мига, в който го надянах на пръста си, тази смазваща нужда вътре в мен просто... стихна някак. Оттогава крада.
Той мълча известно време.
– От мен можеш да крадеш, когато поискаш. – За съжаление Лушън се страхуваше, че съвсем скоро той ще трябва да открадне от нея. Повече от всякога не искаше да отнема живота ù. Също като него, тя можеше да се превърне в кошмар за другите, но се стремеше да бъде по-добра.
Тя му се усмихна.
– Благодаря ти.
Гърдите го заболяха. „Ключът. Попитай за ключа!“
– Много време ли си прекарала в Арктика? – вместо това попита той.
– Малко. О, ще бъде забавно. Като изключим частта с копаенето. – Тя плясна с ръце въодушевена. – Само ние двамата, сгушени един в друг, за да запазим топлината си, без тревоги за Ловци. Съмнявам се, че някой човек може да оцелее в студа дълго. Сега хайде! Не искам повече да вървя. Загуба на време е. – И в следващия миг изчезна.
Той я последва без колебание...
И се озова в Гърция. На острова, в наетия дом. Пусна чантите. Не усещаше, нито виждаше някой от другите воини. Сигурно все още събираха провизии.
Аня се отпусна на кожения диван с цвят на сметана, сякаш нямаше никакви грижи. С блажена въздишка свали крадените ръкавици, а след това и ботушите и ги хвърли настрани, като остана по красив бял клин. След това махна и палтото, разкривайки бял дантелен сутиен.
Очите на Лушън за малко да изскочат от орбитите.
– Това ли носиш цял ден?
Аня се усмихна порочно.
– Да. Харесва ли ти?
Пенисът му оживя. Отново. Този път по-голям, по-пълен. По-твърд, по-горещ. Аня беше по-сексапилна сега, отколкото когато носеше униформата на прислужница, а тогава почти го беше повалила. Слава на боговете, че до този момент не беше разбрал какво носи под палтото. Можеше да убие всеки, който я беше погледнал, а после да я нападне там, на снега.
Не можеше да откъсне погледа си от нея. Стомахът ù беше плосък и с цвета на сметана, а пъпът ù беше като чувствен пир за очите му. Гърдите ù бяха пълни и зрели, розовите зърна едва видими, но много твърди. Клинът се увиваше около краката ù като втора кожа.
– Е? Харесвам ли ти? – повтори тя и се протегна. Стъпалата ù бяха боси и красивите нокти проблясваха на светлината. – Можеше да видиш всичко това и дори повече по-рано, но беше твърде зает да се инатиш. Не бъди упорит този път!
– Красива си, Аня.
– Тогава ела тук и ме целуни! – прикани го тя дрезгаво.
– Не мога – изграчи той.
– Защо? – Тя прокара върха на пръста си по стомаха и около пъпа си. – Не е като да те моля да ме чукаш. Не искам нищо повече от целувка и докосване. И за твоя информация трябва да знаеш, че за последен път ти предлагам. Неспирните ти откази съсипват самоувереността ми.