Затова Парис беше спрял да се опитва да има нещо повече от една нощ. Ако имаше съпруга, щеше да му се налага да ù изневерява постоянно, а отказваше да направи такова нещо.
„Някоя трябва да ме погледне, да ме поиска!“ Защото ако не можеше да намери жена... от нещата, които щеше да бъде принуден да прави, му се гадеше.
Без изнасилване, моля те, без изнасилване! Демонът нямаше предпочитания към пола. Парис имаше. Парис искаше единствено жени. Стомахът му се сви, когато спомените се опитаха да нахлуят. Омразни спомени. Той стисна зъби и искаше да ги изтрие от паметта си.
Намери проститутка! – предложи Безразборност, който се нуждаеше от секс, колкото и Парис.
„Опитах. Сякаш се крият от мен.“ Парис всъщност предпочиташе проститутки. И двамата получаваха нещо от сделката, а жената не си тръгваше с очакванията за повторно изпълнение.
Една брюнетка се разхождаше бавно по другия тротоар. „Жена.“ Той я подуши, преди да я види и обърна глава, за да поеме още от сладкия ù женски аромат. „Тя става.“
Беше на половината път към нея, когато осъзна, че е тръгнал.
– Извинете! – извика той, когато стигна до нея. В тона му се усещаше отчаяние.
Погледът ù се плъзна по него. В изражението ù се прочете висока оценка, но само толкова. Нищо повече. Не желание като в транс. Толкова отблизо той виждаше сребърни кичури в косата и бръчките около очите ù белязали годините ù.
Нямаше значение. Устата му се изпълни със слюнка за нея.
– Да? – каза тя със силен акцент, но не забави крачка.
Обикновено жените спираха, вече горящи от желание да го докоснат. Какво правеше тези гръцки жени по-различни?
– Искате ли да... – Мамка му! Не можеше да ù предложи секс, не направо. Вероятно тя щеше да се уплаши. – Искате ли да вечеряте с мен?
– Не, благодаря. Вече ядох. – И с това тя ускори крачка и се отдалечи от него.
Парис спря зашеметен и разстроен. Ядосан. Какво ставаше, по дяволите?
Боговете, може би? Дали не се намесваха те? Той изгледа небесата кръвнишки. Копелета! Напълно в стила им. Но защо изобщо им пукаше? Те искаха да си намерят артефактите, нали? Той и другите воини бяха най-добрата им възможност.
– Не съм ви направил нищо – излая той.
Още докато го казваше, го споходи една мрачна мисъл. Мадокс – Насилие – беше забелязал промяна в себе си – беше станал по-див и неконтролируем точно преди да срещне Ашлин – любовта на живота му. Лушън изглежда изживяваше подобен феномен с Аня, не че стоикът Смърт щеше да признае нещо такова на глас.
Ако Парис го споменеше, подозираше, че новият Лушън ще го налага до смърт в пристъп на раздразнителност. Чувство, което рядко беше проявявал преди.
„Мили богове! Аз ли съм следващият?“
Не. Не, не, не. След като Парис не можеше да остане с една жена, той се молеше никога да не среща такава, в която би могъл да се влюби. Всъщност, ако срещнеше красавица, чието име започва с А (първо Ашлин, после Аня), той щеше да побегне като от ада. Нямаше да стане. Не и с него.
Подмина го блондинка, която носеше две хартиени торби, от които се носеше ароматът на прясно изпечен хляб.
Парис скочи и я настигна.
– Позволете да ви помогна! – каза той. Богове, звучеше отчаяно.
– Не, благодаря. – Тя дори не го погледна, а продължи да върви.
Той отново спря. Мамка му! Какво трябваше да направи той? Ако трябваше да лети до Буда, щеше да го направи. Или щеше да открие Лушън и да изтърпи още едно замайващо пренасяне, за да може да стигне там по-бързо. Проклети да са артефактите и кутията на Пандора. Той щеше...
Още една блондинка мина покрай него.
Последва още един отказ.
Още една брюнетка.
Пореден отказ.
Час по-късно тялото му беше твърдо и горещо и (мамка му!) продължаваше да отслабва. Ръцете му трепереха и Парис усещаше как нуждата от секс изпълваше всяка негова клетка. Ето защо когато някой се блъсна в него, той се препъна напред и едва не се пльосна по лице, преди да успее да се изправи.
– Толкова съжалявам – каза женски глас.
При звучния ù тембър по тялото на Парис пробяга тръпка. Той се обърна бавно, уплашен, че ако се движи твърде бързо, тя ще избяга от него като другите. Около краката ù бяха пръснати листове, забеляза той първо, и тя се беше навела да ги събира.
– Това ще ме научи да не чета, докато вървя – промърмори тя.
– Радвам се, че четеше – каза той и се наведе да ù помогне. – Радвам се, че се сблъскахме.
Клепачите ù се вдигнаха и погледът ù срещна неговия. Тя ахна.