От желание? „Моля те, моля те, нека е желание!“
Жената беше обикновена, с пъстри очи, лунички и вълниста кестенява коса, която падаше върху раменете ù. Очите ù бяха твърде големи за лицето, а устните ù бяха толкова пълни, че изглеждаха като ужилени от пчела. Но в нея имаше нещо хипнотизиращо. Нещо, което караше погледът му да се задържи, да я поглъща и да се наслаждава. Скрита чувственост, може би. Или порочното проблясване в тези зелено-кафяви очи.
Тихите, скучни жени винаги бяха най-диви.
– Името ти не започва с А, нали? – попита той, внезапно подозрителен.
Веждите ù се свиха объркано, но тя поклати глава.
– Не. Казвам се Сиена. Не че те интересува и не че наистина попита. Съжалявам. Нямах намерение да избълвам всичко това.
– Интересува ме – каза Парис дрезгаво. Нямаше търпение да я съблече.
Червенина плъзна по бузите ù и тя побърза да отклони погледа си от него и да събира останалите листове.
– Ти... американка ли си? – попита той и ù подаде листовете, които беше събрал.
– Да. Дойдох тук на почивка и за да работя по ръкописа си. Пак отговарям, без да си ме попитал. Не мога да определя твоя акцент.
– Унгарски – каза той. Е, беше живял в Будапеща достатъчно дълго, за да претендира за националност. Той отново насочи вниманието към нея.
– Значи си писателка?
– Да. Е, поне се надявам да бъда. Чакай и това не е точно така. Аз съм писателка, но още нямам издадена книга. – Тя подреди купчината и загриза плътната си долна устна. – Съжалявам, че дрънкам. Неприятен навик. Само ми кажи да млъкна, щом решиш, че ти стига.
– Не бих искал да спираш. – Заля го облекчение, силно като гъсто вино, смесено с амброзия. Най-после жена, която не бягаше от него, сякаш е отрова.
Тя отново се изчерви и приглади кичур коса зад ухото си.
Парис проследи движението ù, а членът му потрепна в отговор. Ръцете на тази жена бяха изящни – може би най-чувствената телесна част, която беше виждал някога. Меки, нежни, с квадратни нокти с бял връх. Дебела сребърна верига обвиваше също толкова изящна китка. Жената носеше три пръстена. Два от тях бяха прости и също сребърни, а третият беше с голям многоцветен опал.
Омъжена?
Не му хареса мисълта, но нямаше да ù позволи да го отклони. Той си представи тези ръце върху тялото си и замалко да свърши на мига.
Трябваше да я има.
„Може да е Стръв.“ Мисълта го споходи по навик, защото беше нещо, което го тревожеше постоянно. Той я огледа по-внимателно. Луничките покриваха почти цялото ù лице, а устните ù бяха почти деформирани, толкова бяха големи. Вероятно не е Стръв, реши той. Те обикновено бяха прекрасни. Като Ашлин. Като Аня. Сиена не беше прекрасна. Беше много далече от това. Но той нямаше да свали гарда.
Трябва да я имам. Сега! – изръмжа демонът.
Скоро... скоро...
– Просто си мил – каза Сиена и развали мълчанието, което ги обгръщаше. Тя се изправи на крака и пъхна ръкописа си под мишница. Беше много слаба, с почти плоски гърди.
Парис се изправи. Харесваше му колко дребна изглеждаше тя, сравнена с него.
– По дяволите, не. Аз съм мил, но не лъжа. Искам да знам всичко за теб.
– Наистина ли? – попита тя обнадеждено.
– Кълна се.
Дрехите ù бяха неприятни, тъмносини и провиснали. Парис се зачуди дали тя не носи секси бельо отдолу. Искаше му се да я види в смарагдовозелена дантела.
– Искаш ли... ъм... да пием кафе или нещо друго? – попита тя.
– Да.
„Богове, да!“
Тя се усмихна бавно.
– Къде?
Тази усмивка го разтърси до дъното на душата му. Той почувства сиянието ù като удар в корема.
– Води, аз ще те следвам! – Членът му вече беше твърд, но Парис беше ободрен. Щеше да я очарова и ласкае, а после щеше да ù подари най-страхотния оргазъм в живота ù. След това щяха да се разделят приятелски.
Тя щеше да има нощ, която да помни, а неговата сила щеше да бъде възстановена. За останалата част от деня поне. Честна размяна.
– Хайде! – каза той. – Ще намерим нещо.
„Скоро.“
Те тръгнаха бавно по тротоара един до друг. Усещането му за нея само нарасна. Тя миришеше на сапун и... той подуши. Диви цветя. Какви ли бяха най-тайните ù фантазии?
– Има кафене точно зад ъгъла – каза тя.
– Перфектно. – Разтърси го тръпка. Слабост или желание? Той не знаеше и не му пукаше. „Трябва да отвлечеш вниманието си.“ – За какво е ръкописът ти?
– О! – Тя размаха ръка във въздуха. – Ти вероятно не искаш да знаеш, а аз се чувствам неудобно да ти кажа.
– Значи е любовен роман?
Очите ù се разшириха и тя се взря в него.
– Как разбра?
– Налучках. – Той познаваше жените, въпреки че не можеше да доближи никоя от тях. Повечето си падаха по романтиката, но криеха любовните си романи, сякаш бяха нещо, от което да се срамуват. Жените не знаеха, че той също чете тези романи, а сега щеше особено много да му хареса, ако успееше да достигне до щастливия край.