Особено сега, когато не можеше да мисли за друго, освен за Даника.
Къде беше тя? Дали беше добре? Дали го мразеше, или прекарваше нощите си в мечти по него, както той мечтаеше за нея?
Образът ù проблясна в ума му. Руса, слаба, мила като ангел. Чувствена, смела, страстна. Е, той си представяше, че е страстна. Дори не я беше целунал още, камо ли да я докосне или съблече.
Но искаше. Богове, как искаше!
Трябваше да не мисли повече за нея и това беше причината да дойде тук. Но четирите голи жени на сцената, колкото и да бяха красиви, не му влияеха. Дори не беше възбуден. Не можеше да се възбуди вече, ако не мислеше за Даника.
Толкова силно искаше да я проследи и да я пази... да я обича. Но не можеше. Въпреки че засега беше затворен, Аерон щеше да я убие скоро, защото трябваше да изпълни заповедта на титаните. А Рейес не искаше да се обвързва с нея, след като знаеше, че ще я загуби. Защото нямаше кой да спре Аерон. За да го спре, Рейес трябваше да го убие или да осъди приятеля си на живот в мъки.
За съжаление Рейес не беше егоист. Аерон беше негов брат във всичко, освен по кръв. Беше воин, който беше стоял до Рейес и беше беше пазил гърба му по време на битките им с Ловците. Бяха кървили заедно. Бяха си спасявали живота. Как да забрави това заради една жена, заради моментно удоволствие?... Той прехапа вътрешната страна на бузата си.
Ножът сряза дълбоко китката му и закачи вена. Рейес усети топлината на бликнала кръв надолу по ръката си. Раната заздравя моментално и тъканта бързо се събра.
Той сряза нова бразда и направи гримаса. Въздъхна от сладкото облекчение.
– Искаш ли да танцувам в скута ти? – попита една от танцьорките на италиански.
– Не – отвърна той по-грубо, отколкото възнамеряваше. От него се откъсна още една въздишка, но този път лишена от всякакъв намек за облекчение. Изобщо не беше добре за него да стои тук. Не се успокояваше, а изпадаше в още по-мрачно настроение.
– Сигурен ли си? – Танцьорката обви в шепи облечените си в дантела гърди. – Ще те накарам да се чувстваш добре.
Само веднъж след свързването си с демона на Болка беше почувствал истинско удоволствие и това беше, докато гледаше Даника. Болката от това удоволствие беше... пристрастяваща. Нищо друго очевидно вече не вършеше работа.
– Сигурен съм. Остави ме!
Стриптийзьорката забърза намусена.
Рейес прокара ръка през лицето си. Със сигурност имаше нещо, което можеше да направи, за да помогне на Даника. Мисълта, че тази изпълнена с живот жена ще бъде убита, беше почти непоносима. Твърде болезнена дори за него.
Вероятно можеше да се обърне към боговете и да ги помоли да отменят заповедта си към Аерон-Ярост да убие Даника.
Може би, помисли той, като се облегна назад в стола си. За първи път от седмици изпитваше някакво спокойствие. Щеше да се нуждае от нещо, да се пазари, нещо, което те желаеха силно. Той не знаеше много за титаните, които отскоро бяха на власт. Какво искаха? И как можеше той да се сдобие с него?
* * *
Аерон клечеше в ъгъла на килията. Тялото му беше натъртено и окървавено от многото изблици на ярост. Но болката не го тревожеше. Не, тя го укрепваше.
Убий, убий, убий!
Трябваше да избяга от този затвор. „Затворник в собствения си дом.“ Жаждата за кръв го държеше в здрава прегръдка и стискаше, стискаше... толкова силно, че Аерон виждаше света в червена мъгла. Не можеше да се храни, без да си представя как ножът му реже гърлото на Даника, после на сестра ù, на майка ù и на баба ù. Не можеше да диша, да спи или да се движи, без да си го представя. „Убий!“
Толкова дълго се беше надявал и молил да се отърве от желанието да убива. Но всеки ден подтикът ставаше по-силен. Приятелите му вече не го посещаваха, освен за да му пъхнат поднос с храна в килията. Сякаш го бяха отписали от живота си.
„Убий, убий, убий!“ Трябваше да излезе от тази тъмница. Трябваше да унищожи жените. Тогава това непреодолимо желание щеше да го напусне. Беше сигурен в това. Можеше да усети вкуса на смъртта в устата си. Да, той трябваше да излезе.
Без повече чакане. Без повече надежда за мир. Щеше да направи каквото е необходимо, каквото му беше заповядано.
Аерон се загледа през решетките. В главата му започна да се оформя план. Усмихна се. Скоро.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Аня не можеше да повярва, че Лушън току-що се беше опитал да я убие. Наистина да я убие, а не на шега.
Да, тя знаеше, че му е било заповядано да го направи. Да, той беше заявил, че ще го направи. И да, беше опитал преди.
Но предишните му опити бяха вяли. Този не беше. Беше предназначен да я убие. Завинаги и безвъзвратно. Ако не се беше пренесла от дивана в мига, когато той посегна, щеше да е отсякъл главата ù. А сега беше по петите ù, все още решен да я довърши.