– Опитай! Може да се изненадаш.
– Сериозно, обаче. Искаш да се биеш с мечове с момиче? – Тя се опита да вложи достатъчно неодобрение в гласа си, за да го засрами, въпреки че направо вибрираше от вълнение. Можеше ли той да я победи?
– Ти не си обичайното момиче, така че да. Искам да се бия с теб.
– Ще го приема като комплимент, Цветенце.
– Беше предвидено да е комплимент.
Лушън я нападна след миг. Тя вдигна меча си, за да блокира, а металът издрънча в метал и силата на удара я накара да се препъне. Той продължи да се придвижва напред и да я избутва назад. Ударите му бяха бързи и неспирни, но тя успя да се извърти настрани, да замахне и да закачи тениската му. Опа и плътта.
Тъканта около стомаха му се напои с кръв. Потокът обаче спря бързо и Аня подозираше, че раната вече се е затворила. Проклети безсмъртни воини и тяхното свръхестествено оздравяване! Те се лекуваха много по-бързо дори от боговете, защото бяха създадени за битки.
– Късмет – каза той.
– Талант.
Дрън! Аня изрита една пълна с лилии ваза към него и тя се пръсна върху гърдите му. Алени капки се появиха и се смесиха с потта, която се стичаше от слепоочията му.
– Ще видим.
– Трябва ли да се притесняваме от посетители? – попита тя и се измъкна, когато той мушна към нея.
– Мястото е специално избрано заради усамотеността му. Освен това платихме доста, за да не ни обръщат внимание, независимо какво правим. – Той отскочи назад и се изгърби, за да предпази корема си.
– Не си ли истински умник?
Тя замахна ниско към глезените му. Да го накара да куца, щеше да е забавно.
За съжаление той бързо отскочи. Започнаха един танц на забиване, отбиване и отстъпване, като се движеха из цялата къща. Дран! Нещо падна на пода и се разби. Дран! Последва го още нещо.
За петнайсет минути дивана и лежанката бяха унищожени, както и всяко украшение и дори телевизорът. Завесите бяха съдрани и в стените имаше дупки. Ако продължаваха така, съвсем скоро щяха да си имат работа с властите. Аня дишаше тежко и започваше да се уморява, но успя да пореже Лушън под рамото, в прасеца и отново в стомаха.
Той изобщо не беше успял да я достигне.
Опа! Върнете това! Върхът на меча му посече през лявото ù рамо, тениската ù зейна и разкри дантелата на любимия ù сутиен. Кожата над него пареше.
– Ти ме поряза! – каза тя и го зяпна.
– Съжалявам. – И наистина звучеше извинително.
Тя изръмжа като хищник, застанал над вечерното си ястие.
– Още не, но ще съжаляваш. – Тя извади кама и я заби в бедрото му.
Контакт.
– Ох!
„Приключи това!“ Имаше само един сигурен начин да го направи. Тя се завъртя на пета, докато посичаше към него и го принуди да се обърне и да отстъпи с гръб към спалнята. Той беше силен, по-силен от нея, призна тя. Аня знаеше, че той се дръпва всеки път, когато имаше опасност острието му да я улучи. Тя не знаеше защо го прави, след като най-после беше решил да я убие.
– Не знам защо висях толкова дълго около теб – каза тя между забивания и отбивания. – Не знам защо ти помагах.
– Това ни прави двама. – Равните му бели зъби отново бяха оголени.
– Знаеш ли какво? Писна ми от твоята програма „горкият аз“. Това остаря, сладкишче.
– Няма програма – каза той през стиснати зъби.
– Друг път. – Тя се завъртя и замахна към него с юмрук. Контакт. – Имаш белези. И какво, по дяволите? Това не значи, че всички жени те смятат за грозен.
Когато отново замахна към него, той отби китката ù.
– Не може да ме смяташ за красив и затова не може да ме искаш. Не и истински. Дори го призна.
– Хората лъжат през цялото време, задник такъв! Сигурна съм, че веднъж споменах, че аз лично го правя редовно.
Той спря задъхан. Очите му се разшириха от учудване. И надежда?
– Значи си излъгала за причината да останеш с мен?
– Няма значение, дали съм го направила. Сега те мразя и в червата. – Тя пусна меча си и блъсна Лушън. – Ти щеше да ме убиеш.
Той се препъна назад, най-после отвъд прага на спалнята. Той също пусна меча си, който издрънча на пода.
– От самото начало смятах да те убия. Намеренията ми никога не са били тайни.
– Да, но не беше сериозен. – Когато той пристъпи към нея, тя отново го блъсна. Той отново се препъна. – Наистина ли щеше да вземеш душата ми?
Коленете му се подпряха на леглото.
– Да. Не. Не знам. Ти ме измъчваш като никой друг и постоянно се съмнявам в решенията си относно теб.
Тя отново го бутна и краката му се огънаха. Когато задникът му шляпна на матрака, тя се хвърли, заби рамо в стомаха му и изкара въздуха от дробовете му.