Беше намекнал такова нещо преди. Сега, когато той беше под нея...
Внезапно Аня беше в противоречие със себе си и не знаеше какво да прави с Лушън. Мамка му! Това наистина усложняваше нещата, защото причината за нейните неприязън и гняв (принудени, по дяволите!) беше заличена.
Но той и в бъдеще ще се опитва да я убие. Не можеше. Освен ако не предпочетеше нея, пред „всичко, което смяташе за скъпо“. Колко егоистично от нейна страна да иска от него това, когато тя не можеше да предложи нищо в замяна.
– Аня!
– Какво? – Тя примигна и се обърна към Лушън.
Устните му се извиха.
– Концентрирай се!
– О, извинявай! Каза ли нещо?
Той изви бедра нагоре и потри възбудения си член в клитора ù.
– Попитах защо не искаш да съблечеш дрехите си. Да не си белязана?
Кожата ù настръхна.
– Не.
Поне не физически.
– Няма да ме притеснява, ако си. Кълна се. Ще целуна белезите ти – каза той дрезгаво.
Стомахът ù се сви. Какъв възхитителен мъж. Тя положи длани върху гърдите му и усети дивия пулс на сърцето му през разкъсаната тениска. И реши да му каже. След всичко, което бяха преживели, той заслужаваше да знае.
– Прокълната съм – призна тя най-накрая. Ако той реагираше зле, тя можеше да го намрази наистина. Манията ù можеше да изчезне.
Веждите му се свиха.
– И ти ли си обладана от демон?
– Не. Моето проклятие е посредствено.
– А, да. Рейес спомена проклятие, но не можа да открие какво е.
– Защото само неколцина отбрани знаят, а те в момента се крият, за да не бъдат затворени от Кронос. И тази, която го направи, знае, но фригидната кучка е зад решетките.
– Кой те прокле и защо? – В гласа му имаше гняв, сякаш Лушън възнамеряваше да убие този, който го беше направил. – Рейес каза, че може да е била Темида.
Стомахът ù отново се сви.
– Беше. Майка ми и Тартар, съпругът на Темида, го направили и след девет месеца – здрасти, бебе Аня! Темида не знаеше, докато не ме видя, защото може да се каже, че съм женската версия на баща ми.
– Помня Тартар – каза Лушън. – Водил съм му затворници. Беше почтен мъж, дори красив, но не ми се е искало да го събличам.
– Лушън току-що каза нещо смешно – тя се усмихна. Не можеше да се спре. – Когато Темида осъзна какво се е случило, тя откачи. Разбрах пълните последствия от проклятието ù дни по-късно, когато вкочанеността изчезна. Богове, исках да ù отрежа главата.
В очите на Лушън проблясна похот и изчезна за миг, но беше истинска.
– Не знам защо се възбуждам, докато те слушам да говориш по този начин.
Тя мислеше, че знае защо. Той беше Смърт. Виждаше слабост и човешка немощ всеки ден. Тя беше жена, която беше силна. Решителна. А това сигурно беше приятна промяна. Поне се надяваше да е така, защото тя беше такава и много силно искаше той да я харесва.
– Разкажи ми за проклятието! – Погледът му се плъзна до талията на панталоните ù и пръстите му скоро го последваха, проследявайки линията над ръба.
Небеса! „Ето започва.“
– Ако някога позволя на мъж да проникне в мен, ще бъда свързана с него завинаги. Никой друг мъж няма да ме привлича.
Веждите на Лушън отново се смръщиха.
– Това...
– Е ужасно. Мисълта да изгубя свободната си воля заради мъж... – Само че с Лушън мисълта не носеше такъв позор. – Никога няма да мога да го напусна, независимо какво ми причинява. Ако той се влюби в друга, аз ще мога само да гледам и да жадувам за него без полза.
Колкото повече тя говореше, с толкова повече съчувствие я гледаше той.
– Дълго време волята ми беше обвързана с тази на Смърт – продума той накрая. – Аз правех всичко, което той пожелаеше. Бях неспособен да го спра.
– Значи знаеш колко лошо може да е, нали?
– Да. Ето защо никога не бих ти наложил волята си. Не и за нещо такова. – Той облиза устни и по тях остана блестяща влага, която тя искаше да опита. – Значи никога не си...
– Да, не съм... – каза тя през стиснати зъби и поклати глава.
Той остана мълчалив дълго време, само я гледаше. Аня не знаеше какво мисли в момента. Изражението му отново беше празно и неразгадаемо.
Накрая каза:
– Съдих те сурово и за това съжалявам повече, отколкото мога да кажа. Аня... – Каквото и да искаше да добави, сигурно промени решението си. Направи пауза, после: – Имала ли си оргазъм? – Гласът му беше дрезгав.
Каква реакция беше очаквала от него? Не знаеше. Но не беше това. Извинение? Удивително.