– Тогава защо още не ти се е подчинил?
– Ти си го омагьосала.
Тя беше такава късметлийка. Аня въздъхна отчасти от раздразнение, отчасти от припомненото удоволствие. Лушън. Дори сега той беше в леглото. Гол. Още ли я искаше?
Желанието му беше нещо красиво и тя нямаше търпение да го доведе до края. Да го целува отново. Тя вероятно също щеше да свърши отново, защото само мисълта да го доведе до нов оргазъм я накара да потрепери.
Опитвайки се да отвлече вниманието си, Аня преметна косата си през рамо и изгледа Кронос. Време беше да отклони мислите му от Лушън.
– Ако вземеш ключа, би могъл – би могъл – да укрепиш затвора Тартар и да направиш крепостта такава, каквато беше някога. Би могъл да заключиш гърците вътре завинаги, за да не могат да избягат като теб. Но какво му е хубавото на това? Къде е приключението?
– Загубих приключенския си дух много отдавна. – Той размаха презрително ръка във въздуха. – Няма да бъда свален от власт отново. Няма да позволя гърците да избягат и няма да позволя ти да им помогнеш. За да си осигуря трайно господство, се нуждая от ключа.
– Слушай, ти не си единственият с проблеми. Мен ме преследват всеки ден, помниш ли? Да се откажа от ключа означава да изгубя силите си, способностите си, паметта си, вероятно дори свободата си. Ако отново бъда заключена, няма да мога да избягам.
– Предлагал съм ти моята защита в миналото. Винаги си ми отказвала.
– И ще продължа да го правя. – Той можеше да размисли. В един момент можеше да реши, че тя трябва да плати допълнителна цена за неговата защита. Можеше да забрави за нея.
– Тогава ми кажи какво искаш и е твое! Няма нужда ти да губиш от тази сделка.
– Няма нищо, което да искам. – Животът ù в момента беше идеален. Никой не можеше да я върже и никой не можеше да я убие, без да понесе тежки последици. Имаше любим, който разтърсваше и съживяваше живота ù, въпреки че не можеха да подпечатат сделката. Защо да се отказва от това?
Освен това, можеше да си достави сама всичко, което иска. И тя имаше план да разкара Кронос от главата си. Кронос искаше да си върне артефактите, които Повелителите търсеха. Те бяха източник на мощ, а тя добре знаеше, че Кронос обича да има сила.
След като тя се сдобиеше с тях и ги използваше, за да намери кутията на Пандора, щеше да ги замени срещу клетва за защита. Може би дори от него. За себе си, за Лушън. Най-хубавото беше, че все още щеше да има ключа.
Тя загледа ноктите си.
– Нещо против да тръгвам вече? Този разговор е отегчителен, а аз имам да ходя на разни места, да, да, да.
Очите на Кронос се присвиха.
– Някой ден в близкото бъдеще ще знам какво е нужно, за да те усмиря. Ще знам какво е нужно, за да те смажа. И когато го науча, ще ти се иска да си ми дала ключа днес.
Той изчезна в мелодраматична светкавица от ослепяваща синя светлина. Аня се препъна напред – коленете ù внезапно бяха станали слаби. Потри лице с ръка, усещайки първите тръпки на тревогата. Да се противопоставя на краля на боговете, не беше умно, но не беше в природата на Аня да се свива или да се подчинява.
„Ще знам какво е нужно, за да те смажа“ – беше казал той и тя му вярваше. Беше достатъчно Кронос да заплаши, че ще унищожи Лушън, и тя щеше да му даде всичко. Може би дори ключа. Не можеше да позволи Кронос да разбере колко много беше започнал да значи Лушън за нея, че дните и нощите ù бяха изпълнени с мисли за него.
Кронос обаче сигурно подозираше нещо, осъзна тя. Защо иначе да ù предлага вечната привързаност на Лушън?
„Мамка му!“ – помисли тя. Трябваше да направи нещо. Дали щеше да свърши работа, ако не обръща внимание на Лушън, колкото и болезнено да ù се отразеше това? Или Кронос щеше да види копнежа в лицето ù и мъчението в очите ù? По дяволите, щеше ли тя да е способна да стои далеч от Лушън? Досега не беше успяла да извърши този подвиг.
Нямаше да е мъдро да се държи на разстояние, реши тя. Щеше да намери артефактите по-бързо, ако работи с Лушън, вместо срещу него. Облекчение и желание пробягаха през нея. „Отново ще бъда с него.“
„Да, отново ще бъдеш с него, но не можеш да позволиш на Кронос да види колко се интересуваш от него.“
Аня се намръщи и облекчението ù се замени с тревога. Означаваше ли това, че не може да има повече физически удоволствия?
Отговорът беше потискащ. Целувките можеше да бъдат забравени, защото тя беше целувала и други. Но всичко останало просто щеше да докаже колко специален е Лушън за нея. Раменете ù се отпуснаха. „Ще трябва да съм както винаги лекомислена и да се държа лековато.“ Без повече докосвания, без повече допир на кожа в кожа.