– Шибаният Кронос! – оплака се тя, за да скрие внезапните сълзи.
Лушън се беше докарал до пристъп на ярост.
Беше изпаднал в подобно състояние веднъж преди – продължителна лудост, която трая няколко дни след смъртта на Марая – и той се беше заклел повече да не допуска това да се случи. Унищожението беше твърде голямо. Но докато гледаше Аня и Кронос, беше неспособен да спре мрачната агония на яростта.
Сега очите му блестяха в червено и студена пот лъщеше по кожата му. Смърт ревеше като банши8 в ума му. Дъхът на Лушън беше толкова горещ, че той имаше чувството, че издиша огнени кълба. Беше повече демон, отколкото мъж, а всяка негова мисъл беше забулена в мрак.
Вече беше нацепил леглото на парчета, освобождавайки веригата от таблата, но не и от себе си. След това беше прогорил пътека от разрушение през цялата къща. Той не можеше да се дематериализира, защото веригата беше все още закачена за китката му. Но нямаше значение. Беше твърде зает да кипи. Твърде зает да си представя смърт, кръв и убийства. Ако някой от другите воини беше влязъл в стаята точно тогава, Лушън щеше да нападне. Нямаше да може да се спре. И нямаше да му пука.
Кронос можеше да е убил Аня и нямаше да има начин Лушън да ù помогне. Не беше успял да помогне на Марая и вината го беше измъчвала от тогава насетне. Аня, обаче... Той изрева силно и дълго.
– Ъ, искаш ли да обясниш това? – попита някаква жена, когато той млъкна.
При звука на гласа той се завъртя с ръмжене. Видя очертанията на гъвкаво женско тяло. Бяла коса. Нежни рамене. Той стисна меча в ръка. „Убий, убий, убий!“
Той се намръщи и закрачи към нея.
Тя отстъпи.
– Лушън?
Той вдигна меча високо над главата си и го завъртя заплашително. УБИЙ! Върхът полетя надолу, прицелен във врата на жената. Тя трябва да се беше преместила, защото мечът удари пода, вместо плът.
Лушън изсъска.
Миг по-късно нещо го потупа по рамото.
Той се завъртя. В носа му се заби юмрук. Главата му отлетя настрани и топла течност рукна надолу по устните и брадичката му.
– По-добре се успокой, Смърт, или ще ме вбесиш.
Той отново вдигна меча, но някой го изби от ръката му. Отново изрева и скочи напред, сграбчвайки жената. Той я разтърси, с намерението да я пречупи на две.
– Лушън! – каза тя и този път гласът ù беше успокояващ и хипнотизиращ. – Лушън! Спри! Не съм парцалена кукла. Успокой се! Кажи ми какво не е наред!
Най-после нещо се проясни в ума му и мъжът изскочи пред демона. Кожата на пленницата му беше гореща... той разпозна тази горещина. Жената миришеше на ягоди и сметана... той разпозна аромата.
– Кажи на малката сладка Аня какво става в тази твърда твоя глава! – изгука тя. Нежни ръце погалиха бузите му. – Много те моля!
Аня.
Името отекна в ума му, яростта му премина и нахлу светлина. Той примигна и на фокус се появи съвършено лице. Снегопад от коса. Ярки сини очи. Розови бузи.
– Аня?
– Точно тук, любовнико.
Мили богове! Той огледа стаята, видя разрушението и кръвта. Неговата кръв. Беше порязал ръцете си, спомни си той, когато беше удрял стените. Заля го съжаление.
„Не отново!“
– Нараних ли те? – Той отново загледа напрегнато жената в ръцете си. Кожата ù беше розова и мека, без рани, а очите ù блестяха. Носеше опъната черна тениска и също толкова опънати черни панталони, но нищо не беше съдрано. Лъскави високи черни сандали разкриваха лакирани в черно нокти.
– Нараних ли те? – повтори той.
– Интересува ли ти? – попита тя и кривна глава на една страна. – Имам предвид, че искаше да го направиш в миналото.
Той стисна устни. Не можеше да ù позволи да разбере колко много беше започнал да ù се възхищава.
Колко много беше започнал да се нуждае от нея. „Мисля, че езикът ти върху клитора ù каза достатъчно.“ Едва след като откраднеше ключа от нея и ù осигуреше безопасност, щеше да признае такива чувства.
– Няма значение – каза тя безгрижно. – Отговорът и без това не е важен. – Тя му обърна гръб, отиде до дивана, който той беше накълцал на парчета, и се настани на дрипавия подлакътник. – Наистина, за какво беше всичко това? Никога не съм виждала по-демонично изпълнение. Очите ти бяха червени – тя потрепери. – Изглеждаше откачено и ужасно.
– Казах ти веднъж да не ме ядосваш. – Богове, той не можеше да повярва, че е отпътувал толкова далеч в мрака на природата си. Винаги внимаваше много. Но мисълта за Аня наранена... Трябваше да спре нов рев.
Никога нямаше да може да я убие, най-накрая си призна Лушън. Дори в началото. Беше твърде обсебен от нея и това беше просто отвратително. Той беше толкова лош, колкото и Мадокс.